Символ на българската владетелска мощ или реплика на тракийския херос? Вероятно такива мисли са се въртели в главите ни, отправяйки се към североизтока на България и Мадарския конник. Пътуването ни бе преди пандемията, но вероятно отговорът, като много други, ще търсим и в годините напред. И очевидно с основание.
--------------
За софиянци ползотворно пътуване до тази част на страната би трябвало да ангажира поне три дни. И въпреки че този път „Пилигрим 4+“ заобикали древни обекти като столицата на гетите Даусдава-Хелис в „Сборяново“ и все по-популярния Мисионис, продължителността се оправдава. Така, пропътували близо 400 км от столицата, ето ни сред историко-археологическия резерват „Мадара“. Противно на логиката обаче, прескачаме Конника и първо палим свещи в малък скален параклис.
Резерватът „Мадара“ е цял комплекс от обекти. Да, Конникът е „черешката на тортата“ в комплекса, но наред с него и споменатия параклис с неизвестно колко дълбоки корени се срещат руини от крепостни стени и от базилика и изобщо – от голям култов комплекс. Свързван с кан Омуртаг, комплексът включва остатъци от жилищни и дворцови сгради, капище, светилище. Последните две в някаква степен съвпадат, но едното свързваме със старите българи, а другото – с траките. Очевидно обаче има приемственост. Още повече че в подножието на скалите с Конника има и голяма пещера, наречена „Пещерата на нимфите“. Като част от това култово средище тя безспорно е била използвана от древните ни предци за обреди и други култови практики. Това се подкрепя и от намерените в резервата глинени оброчни плочки, на които наред с образи на богове се среща и Тракийският конник, или Херос.
От Хероса до св. Георги Победоносец
Последното е съществено и подсказва за отношение към Конника на скалата. Мадарският конник се датира като барелеф от VІІІ в. сл. Хр. от мнозинството учени и се свързва с кан Тервел. За връзката подсказват надписи на т.нар. старогръцки език, които говорят за взаимоотношенията между България и Източната римска империя, като се споменават и владетелите Юстиниан II, Кормисош и Омуртаг. Счита се за единствения скален релеф в Европа от ранното средновековие и е в списъка на ЮНЕСКО за паметници на световното културно наследство.
Да, ама не, както би казал моят приятел Петко Бочаров, светла му памет. Барелефът е с ерозирали части и това допуска тълкувания както на елементи от изображението, така и на момента за изсичането. Има например изследвания на скалата, според които лъвът в композицията е направен години преди кучето, а пък конят е бил „тунингован“ във времето. А това вече напомня за споменатите оброчни плочки и ни връща чак до тракийския херос. Тук в скоби да вметнем, че херосът не е герой, а обожествен владетел/жрец при траките. И тук връзката между него и издигнатия в култ владетел при средновековните българи е пряка, между изображенията им – също. Така, ако възприемем барелефа като обобщен образ на триумфиращата през хилядолетията българска държавност, може би ще сме най-близо до истината. В подкрепа християнството преобразува хероса в светец, а най-популярен конник воин безспорно е св. Георги Победоносец. Неслучайно при това и национална анкета излъчи Мадарския конник
за глобален символ на България.
Белият слънчев град
Плиска е следващият историко-археологически резерват в пътуването ни. Известна е като първата столица на Аспарухова България, изпълнявала тази си функция над два века. Градена е върху славянско поселение, а може би и върху късноантично селище, маркирано от храм или мартирий. От изворите се вижда, че през вековете се е наричала ПЛСКА и Пльсковъ, а в ромейските съчинения - като Pliskouba/Pliskoba, превеждано като „слънчевия“ или „блестящия, бял“ град.
Това определение се защитава и от достигналите до нас руини на града. Вижда се, че той е правен не от номади, свикнали да живеят само в юрти, а от цивилизация с традиции в градоустройството и строителството. Простирал се е върху 23 кв. км и е просъществувал до XVII век. Бил е обкръжен от изкуствен вал и от дълбок, дълъг над 20 км, пълен с вода ров. Зад рова се е простирал външният град за занаятчии и селяни, а дълбоко навътре, на около 0,8 кв. км, се е разполагал вътрешният град с ханския квартал. В него се откроявали голям 2-етажен дворец, базилика и малък дворец-крепост, или Цитаделата.
Между находките от дворцовия квартал се концентрираме върху Розетата от Плиска. Тя представлява 7-лъчев бронзов медальон с диаметър 38 мм и се определя като прабългарски амулет. Върху всеки от нейните лъчи има изрязани по два рунически старобългарски знака, а на обратната й страна - знакът IYI. Според най-популярната хипотеза розетата се използвала за гадаене, а знакът на гърба й замествал кръста дори век след покръстването на българите. А интересното е, че точно тук, в Плиска, княз Борис покръства българите през 864 г. Пак тук, в първата българска столица, са посрещнати и създателите на славянската азбука - светите братя Кирил и Методий и техните най-близки ученици и последователи.
Тук ще бъде България – под това небе, на тази земя
След нощ в хотел на Шуменското плато се насочваме към паметника „1300 години България“. Известен още и като „Създателите на българската държава“, той се издига почти на ръба на платото. Представлява архитектурен комплекс, сред който се откроява групата на кан Аспарух с коня до него и забития в земята меч с пророческите думи „Тук ще бъде България – под това небе, на тази земя!“. Комплексът впечатлява и със символния лъв най-отгоре, на 52 м височина, допълнен с пеперуда зад опашката му, която говори за дълголетие, но и за метаморфози в развитието на държавата. Открит е няколко месеца след смъртта на вдъхновителката за неговото създаване - Людмила Живкова, която по това време ръководи културата в държавата.
Шуменското плато днес е природен парк. От желязната епоха насетне обаче е било населявано и е играело значителна роля. Има и показателни следи – обитавани пещери, тракийски могили, скални манастири, средновековна крепост, турски редути. През гората и по пресечен терен правим поход до някои от скалните манастири, които са обитавани от исихасти през XII-XIV в. Последните метри към Костадиновия манастир, издълбан на височина 10 м в отвесна скала, се качваме по метална стълба. Наричан вероятно „Св. св. Константин и Елена“, манастирът е едва от две отделения. Едното се проявява като църква или параклис и в него различаваме олтар и следи от стенописи. По-голямото е с изсечени в скалата нарове, с множество ниши, отвори за прозорци и дори монашески гроб. В съседство на манастира отличаваме и феноменална скала, която оправдано е назована „Окото“. Стълб или дирек по средата на входа обяснимо маркира пък друга килия, все във варовиковата скала, като „Диреклията“. Отбиваме се и до „Подковата“ – друга скална обител, посрещала исихасти по същото време.
По пътя към хотела за малко се отбиваме в село Осмар. Заради Осмарския пелин, разбира се. Тук избата е от 1999 г., но рецептата, по която приготвя пелина, е от XIX век. Както е известно, в това вино се прибавят над 30 горски билки и плодове, доминирани от приятно горчивия вкус на пелина. Тъй като рецептата едва ли ще стане известна някога, и занапред за „наздраве“ с марков пелин ще трябва да търсим Осмар.
Градът на кирилицата
Последно на другия ден минаваме и през втората българска столица Велики Преслав. Градът е само на 30 км от Плиска и в околностите му са разкрити селищни могили още от неолита, халколита и бронзовата епоха. Същественото обаче е прерастването му след 893 г. не само като административен център на държавата, но и като изключително писмовно и културно средище на България и на славянския свят. И за това безспорно допринася Преславската или първата българска книжовна школа, където според някои историци се ражда и кирилицата. Тази теза се защитава от нейното възникване преди другата голяма българска книжовна школа – Охридската, и творилите в Преслав ученици и следовници на светите братя Кирил и Методий. С тази дейност се свързва и основаният в съседство от св. княз Борис Покръстител манастир „Св. Пантелеймон“, където князът умира и където са творили св. Климент Охридски и св. Наум Преславски-Охридски. В града се проявяват и други големи умове на Средновековна България като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Козма, Черноризец Храбър, Тудор Досков и пр., а в своя апогей – до 972 г., Преслав израства като един от най-красивите и развити градове на Югоизточна Европа. Останките от белокаменни стени и величествени дворци от т.нар. Кръгла или Златна църква са част от доказателствата за това величие и на града, и на държавата.
