Медия без
политическа реклама

Конникът, който не се умори начело на България

На Шуменското плато историята препуска през вековете

Мадарският конник

Символ на българската владетелска мощ или реплика на тракийския херос? Вероятно такива мисли са се въртели в главите ни, отправяйки се към североизтока на България и Мадарския конник. Пътуването ни бе преди пандемията, но вероятно отговорът, като много други, ще търсим и в годините напред. И очевидно с основание.

--------------

За софиянци ползотворно пътуване до тази част на страната би трябвало да ангажира поне три дни. И въпреки че този път „Пилигрим 4+“ заобикали древни обекти като столицата на гетите Даусдава-Хелис в „Сборяново“ и все по-популярния Мисионис, продължителността се оправдава. Така, пропътували близо 400 км от столицата, ето ни сред историко-археологическия резерват „Мадара“. Противно на логиката обаче, прескачаме Конника и първо палим свещи в малък скален параклис.

Резерватът „Мадара“ е цял комплекс от обекти. Да, Конникът е „черешката на тортата“ в комплекса, но наред с него и споменатия параклис с неизвестно колко дълбоки корени се срещат руини от крепостни стени и от базилика и изобщо – от голям култов комплекс. Свързван с кан Омуртаг, комплексът включва остатъци от жилищни и дворцови сгради, капище, светилище. Последните две в някаква степен съвпадат, но едното свързваме със старите българи, а другото – с траките. Очевидно обаче има приемственост. Още повече че в подножието на скалите с Конника има и голяма пещера, наречена „Пещерата на нимфите“. Като част от това култово средище тя безспорно е била използвана от древните ни предци за обреди и други култови практики. Това се подкрепя и от намерените в резервата глинени оброчни плочки, на които наред с образи на богове се среща и Тракийският конник, или Херос.

 

От Хероса до св. Георги Победоносец

 

Последното е съществено и подсказва за отношение към Конника на скалата. Мадарският конник се датира като барелеф от VІІІ в. сл. Хр. от мнозинството учени и се свързва с кан Тервел. За връзката подсказват надписи на т.нар. старогръцки език, които говорят за взаимоотношенията между България и Източната римска империя, като се споменават и владетелите Юстиниан II, Кормисош и Омуртаг. Счита се за единствения скален релеф в Европа от ранното средновековие и е в списъка на ЮНЕСКО за паметници на световното културно наследство.

Да, ама не, както би казал моят приятел Петко Бочаров, светла му памет. Барелефът е с ерозирали части и това допуска тълкувания както на елементи от изображението, така и на момента за изсичането. Има например изследвания на скалата, според които лъвът в композицията е направен години преди кучето, а пък конят е бил „тунингован“ във времето. А това вече напомня за споменатите оброчни плочки и ни връща чак до тракийския херос. Тук в скоби да вметнем, че херосът не е герой, а обожествен владетел/жрец при траките. И тук връзката между него и издигнатия в култ владетел при средновековните българи е пряка, между изображенията им – също. Така, ако възприемем барелефа като обобщен образ на триумфиращата през хилядолетията българска държавност, може би ще сме най-близо до истината. В подкрепа християнството преобразува хероса в светец, а най-популярен конник воин безспорно е св. Георги Победоносец. Неслучайно при това и национална анкета излъчи Мадарския конник

за глобален символ на България.

 

Белият слънчев град

 

Плиска е следващият историко-археологически резерват в пътуването ни. Известна е като първата столица на Аспарухова България, изпълнявала тази си функция над два века. Градена е върху славянско поселение, а може би и върху късноантично селище, маркирано от храм или мартирий. От изворите се вижда, че през вековете се е наричала ПЛСКА и Пльсковъ, а в ромейските съчинения - като Pliskouba/Pliskoba, превеждано като „слънчевия“ или „блестящия, бял“ град.

Това определение се защитава и от достигналите до нас руини на града. Вижда се, че той е правен не от номади, свикнали да живеят само в юрти, а от цивилизация с традиции в градоустройството и строителството. Простирал се е върху 23 кв. км и е просъществувал до XVII век. Бил е обкръжен от изкуствен вал и от дълбок, дълъг над 20 км, пълен с вода ров. Зад рова се е простирал външният град за занаятчии и селяни, а дълбоко навътре, на около 0,8 кв. км, се е разполагал вътрешният град с ханския квартал. В него се откроявали голям 2-етажен дворец, базилика и малък дворец-крепост, или Цитаделата.

Между находките от дворцовия квартал се концентрираме върху Розетата от Плиска. Тя представлява 7-лъчев бронзов медальон с диаметър 38 мм и се определя като прабългарски амулет. Върху всеки от нейните лъчи има изрязани по два рунически старобългарски знака, а на обратната й страна - знакът IYI. Според най-популярната хипотеза розетата се използвала за гадаене, а знакът на гърба й замествал кръста дори век след покръстването на българите. А интересното е, че точно тук, в Плиска, княз Борис покръства българите през 864 г. Пак тук, в първата българска столица, са посрещнати и създателите на славянската азбука - светите братя Кирил и Методий и техните най-близки ученици и последователи.

 

Тук ще бъде България – под това небе, на тази земя

 

След нощ в хотел на Шуменското плато се насочваме към паметника „1300 години България“. Известен още и като „Създателите на българската държава“, той се издига почти на ръба на платото. Представлява архитектурен комплекс, сред който се откроява групата на кан Аспарух с коня до него и забития в земята меч с пророческите думи „Тук ще бъде България – под това небе, на тази земя!“. Комплексът впечатлява и със символния лъв най-отгоре, на 52 м височина, допълнен с пеперуда зад опашката му, която говори за дълголетие, но и за метаморфози в развитието на държавата. Открит е няколко месеца след смъртта на вдъхновителката за неговото създаване - Людмила Живкова, която по това време ръководи културата в държавата.

Шуменското плато днес е природен парк. От желязната епоха насетне обаче е било населявано и е играело значителна роля. Има и показателни следи – обитавани пещери, тракийски могили, скални манастири, средновековна крепост, турски редути. През гората и по пресечен терен правим поход до някои от скалните манастири, които са обитавани от исихасти през XII-XIV в. Последните метри към Костадиновия манастир, издълбан на височина 10 м в отвесна скала, се качваме по метална стълба. Наричан вероятно „Св. св. Константин и Елена“, манастирът е едва от две отделения. Едното се проявява като църква или параклис и в него различаваме олтар и следи от стенописи. По-голямото е с изсечени в скалата нарове, с множество ниши, отвори за прозорци и дори монашески гроб. В съседство на манастира отличаваме и феноменална скала, която оправдано е назована „Окото“. Стълб или дирек по средата на входа обяснимо маркира пък друга килия, все във варовиковата скала, като „Диреклията“. Отбиваме се и до „Подковата“ – друга скална обител, посрещала исихасти по същото време.

По пътя към хотела за малко се отбиваме в село Осмар. Заради Осмарския пелин, разбира се. Тук избата е от 1999 г., но рецептата, по която приготвя пелина, е от XIX век. Както е известно, в това вино се прибавят над 30 горски билки и плодове, доминирани от приятно горчивия вкус на пелина. Тъй като рецептата едва ли ще стане известна някога, и занапред за „наздраве“ с марков пелин ще трябва да търсим Осмар.

 

Градът на кирилицата

 

Последно на другия ден минаваме и през втората българска столица Велики Преслав. Градът е само на 30 км от Плиска и в околностите му са разкрити селищни могили още от неолита, халколита и бронзовата епоха. Същественото обаче е прерастването му след 893 г. не само като административен център на държавата, но и като изключително писмовно и културно средище на България и на славянския свят. И за това безспорно допринася Преславската или първата българска книжовна школа, където според някои историци се ражда и кирилицата. Тази теза се защитава от нейното възникване преди другата голяма българска книжовна школа – Охридската, и творилите в Преслав ученици и следовници на светите братя Кирил и Методий. С тази дейност се свързва и основаният в съседство от св. княз Борис Покръстител манастир „Св. Пантелеймон“, където князът умира и където са творили св. Климент Охридски и св. Наум Преславски-Охридски. В града се проявяват и други големи умове на Средновековна България като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Козма, Черноризец Храбър, Тудор Досков и пр., а в своя апогей – до 972 г., Преслав израства като един от най-красивите и развити градове на Югоизточна Европа. Останките от белокаменни стени и величествени дворци от т.нар. Кръгла или Златна църква са част от доказателствата за това величие и на града, и на държавата.