През 2007 г. Ваня Костова гостува в рубриката "Пет истории" на вестник "Сега".

---

1. "Неутрализация" с песен

Спомените ми от младежки години ме връщат в Бургас, където учех в английската гимназия. Там почти всеки ден някой от нас носеше китара и пеехме заедно и в часовете, и през междучасията. Това беше така, защото с помощта на песните по-лесно усвоявахме езика. На някои от преподавателите обаче не им бе приятно, че обичам песните повече от уроците. Но имаше и такива, които ме подкрепяха, като класната ми г-жа Денева и учителката ни по химия г-жа Стоянова.

Именно песента ме спасяваше понякога в часовете по химия. Учителката ни изпитваше по номера, а аз бях винаги сред късметлиите, защото бях втори номер в дневника. Когато г-жа Стоянова казваше - "Да стане номер 2!", аз започвах много бавно да се измъквам от чина и учителката ми подразбираше колко съм подготвена. Тя веднага ме питаше например: "Ти знаеш ли какво представлява процесът "неутрализация". А аз отговарям: "Ми... да, зная. Неутрализацията е... процес, при който се смесват основа и киселини." А тя отговаря: "Бре, много знаеш, ще добавиш ли нещо повече?" А аз веднага питам: "Е, това малко ли е?" И тя с усмивка ми отговаря: "Е, как ще е малко, не е малко. Вземи тогава да изпееш някоя песен!"

2. Съседът критик

В Бургас през един балкон от нашия имахме съсед голям критикар. Той обичаше след всяка моя песен в "Тоника СВ" да извиква на балкона майка ми, за да й каже какво мисли за моето представяне. Той винаги започваше с думите: "Абе, Добринче, хубава песен, ама Ванчето и тоз път не можа да я изпее както трябва." А майка ми все му казваше: "И аз така й казвам, ама не ме слуша." Разбира се, майка ми отговаряше така, за да не се разбере, че е засегната, а всъщност много се ядосваше на думите му. И така първите две-три години добра дума този човек не каза за нито едно мое изпълнение. А някъде през 1983 г. изгря звездата на Росица Кирилова с песента "Тишина". Това беше нейният първи хит, който докосна сърцата на хората. Той чул тази песен и отново вика майка ми и изненадващо казва: "Е, Добринче, Ванчето най-сетне да изпее както трябва една песен." Така първата му добра дума за мое изпълнение всъщност бе оценка за Роси Кирилова, с която ме бе объркал, слушайки радиоточката. Надявам се, че оттогава съседът ни ми е вече почитател.

3. "Това дете няма ли си майка?"

Безкрайно съм благодарна на майка си, която се грижеше за сина ми Боян, когато бях на концерти. Не бяха рядкост обаче и случаите, когато аз го водех с мен, а да си призная, той като малък беше доста палав. На едно от участията ми някъде из провинцията забелязвам, че публиката не гледа към сцената, а всички са обърнали глави встрани, към стената на залата. Учудвам се, поглеждам и аз и в този момент изтръпвам от ужас. Залата беше амфитеатрална, така че бордюрът по стената, покрит с ламперия, започваше от нивото на последния ред и с наближаване на сцената ставаше все по-висок. И някъде вече на три метра височина от земята по тесния бордюр върви синът ми - с гръб към стената и с разперени ръце, за да спечели вниманието на публиката. Отгоре на всичко се усмихва и се покланя на хората. Доста уплашена аз се провиквам от сцената: "Това дете няма ли си майка? Докато не го изведете от залата, няма да продължа концерта!" Организаторката се затича веднага към него и го прикани да скочи в ръцете й, а той, възмутен, се обръща към сцената и се провиква с пълно гърло: "Мамо...!"

4. Къде ми е бирата? А шапката...

Веднъж се срещнахме с Диомов в Морската градина на Бургас и решихме да пийнем по една бира и да хапнем цаца в някое капанче. Отбихме се в най-близкото. Нямаше свободни маси и затова седнахме до един възрастен господин, който също си бе поръчал бира. Диомов е винаги зареден с интересни истории, които разказва повече от увлекателно. Погълнат от разказа си, неусетно протяга ръка и погрешка взема бирата на човека до нас, като за секунди преполовява чашата му. Виждайки това, седящият се почувства доста неприятно, а Диомов веднага започна да му се извинява. Но твърде възмутен, човекът стана, за да си тръгне, но изведнъж се спря и започна да търси нещо около масата. А Диомов, за да се реваншира по някакъв начин, стана и започна и той да се оглежда, без да знае какво. И в този момент се оказа, че той не само му е изпил бирата, а през цялото време е седял и върху шапката на човека.

5. Когато Ромео запее

След 1990 г. взех участие в концерт, посветен на националния празник на Съединените американски щати. Събитието се проведе в София. Всеки от участниците трябваше да изпее само по една песен, а аз бях подготвила едно кънтри парче с пиано, цигулка и китара. А китара и вокал беше Ромео, който е известен от кънтри групата "Калиана".

Изсвириха музикантите интродукцията на песента и аз пристъпвам с крачка напред към публиката, за да започна соловото си изпълнение. И точно да запея, изведнъж чувам, че от колоните звучи нечий друг глас. В първия момент помислих, че на някого от публиката са подали микрофон, както се практикува на концерти. Обаче гласът не спира. Първият куплет на песента бе почти изпят, а аз не мога да открия кой пее, обръщам се назад и разбрах, че пее Ромео. Казвам си наум: добре, нека той изпее този куплет, а и тази изненада ще хареса на публиката, пък аз ще изпея следващия! Музикантите изсвириха поредната интродукция, пристъпвам аз още една крачка към публиката и тъкмо да запея, чувам Ромео с още по-гъгнещ глас да продължава. А песента има само два куплета и сега се чудя какво да правя. Веднага направих знак на музикантите да изсвирят трета интродукция, да повторя поне първия куплет. Изсвириха я те и аз вече излязох съвсем напред до публиката, когато Ромео отново запя, но с такава бленда, че просто ме отнесе. Публиката остана с впечатление, че аз съм подготвила хумористичен номер и много се смяха. А когато песента свърши, Ромео грабна китарата и хукна на някъде, за да не го утрепя.