Георги Енчев – Гош, е един от ярките представители на модерната танцова култура у нас - брейк, рап, R&B, хип хоп и другите съвременни течения. Той е и сред основоположниците на този вид изкуство в България. Хореограф, автор на филми, текстове, победител в многобройни състезания, формати. Над 30-годишният му творчески път стартира от участник в първата рап вълна след демократичните промени до собственик на голяма танцова школа днес. Под негово ръководство тя прави зрелищни мултимедийни спектакли, обединяващи хип хоп, театър и литература. Гош е роден през 1976 г. в Каварна, по-нататък се премества във Варна, където живее в момента.
1. Може ли момче с големи гащи да е добър ученик?
Всичко започна през 1991 г., бях на 15. Запалихме се по танците едновременно с брат ми. Пропуснахме ръчениците и други подобни занимания, с които децата обикновено ги ангажират – направо брейк. Попадна ни една видеокасета с танцов филм. (Важно уточнение за младите читатели: за около тридесетина години преди дигиталната ера музика и кино се разпространяваха на предмети, наречени касети; имаше уреди като касетофони и т.н. – б.а. ). Дълго време касетата бе единственият ни източник - изучавахме как да се обличаме, как да се държим, какво точно да правим… – от хората, които гледахме на нея. Имахме също мазе и касетофон.
Тръгнахме по улиците на родната Каварна с едни големи цветни гащи, странни джобове. Шиехме ги при съсед шивач. Искахме колкото може повече да принадлежим на брейк културата. Съответно в малък град, в началото на преходно време, това означаваше проблеми за родителите ни. Направо бодяхме очите: „Тия са майката и бащата на ония двамата“, казваха хората. Тежко им беше на родителите ни. Но въпреки цялата странност не се съпротивляваха чак толкова, че да ни наложат забрана. Причината бе, че се учехме добре. Тоест това, което иска един родител от едно дете – да бъде добър ученик, ние им го давахме. Хулигани на вид, но в ученето - за пример.
2. „Ти ли си тоз с брейка, ве? Я почвай да са въртиш, да не почвам да та върта аз!“.“
В залисията съчетахме танца с музика. Беше 1994 г., събрахме се група от петима. Казваше се "Пържени мъслини" - нарочно с "ъ" във втората дума. Пеехме рап, печелехме всякакви състезания по брейк. Един ден се прибирам в 4 сутринта от регионално състезание в Добрич – победихме безапелационно, направо размазахме конкурентите. Лягам и майка ми ме събужда в 6: „Ставай, трябва да ходиш в казармата!“. Мно-о-о-го гадно усещане! Всъщност, в периода преди това записахме албум. Правихме го през нощните часове в едно студио в София. И два дни след като влязох в казармата, албумът излезе. Страшна работа - аз войник, обаче с албум, прочухме се! "Мъслините" бяхме хит, хората ни търсеха. Хлапашки истории, но може да си представите въодушевлението.
Служих в Балчик. По едно време изтече информация за мен. И един ден идва командир, грамаден такъв, не е за описване…. Казва: „Ти ли си тоз с брейка, ве? Я почвай да са въртиш, да не почвам да та върта аз!“.
Доста от проявите на групата изпуснах, докато бях в казармата. Но и бягах. Един ден, понеже нямаше телефони, получавам писмо: предстои концерт на групата в Балчик. А залата е буквално на 500 метра от мен… И като дойде моментът, поогледах се, ослушах - хоп, преметнах се през оградата. Носеха ми дрехи, скочих в тях, айде на сцената… После обратно. Доста романтични спомени останаха от това време.
3. Една зала с два касетофона
През 2000 г. се преместих във Варна. Започнах да уча в местния Икономически университет. Отворих школа за модерни танци в читалище „Маяковски“. Грам пари нямах за тази дейност. Никой не ми помагаше. Надеждата бе деца да се записват. Момичетата харесваха едни танци, момчетата – други. Но аз, беден студент, нямах пари за две зали. Обаче имах два касетофона. А залата 80 квадрата - и пускам в единия край касетофон с една музика, в другия край е вторият касетофон с друга музика; бягам при едната група да преподавам танци, после бягам при другата да преподавам. Понякога звучаха двата касетофона едновременно от ъглите, друг път единият беше спиран.
И още нещо интересно – без интернет, ютуб и т.н. децата често нямаха представа за какъв танц иде реч. Сега знаят какво търсят, но тогава не. И за да запаля едно хлапе, след като се появи на вратата, буквално като маймуна трябваше да показвам с чупки и стойки: "Ето, на това ще те науча!". На плакатите на школата най-често пишеше: Ако искаш да се научиш да танцуваш като еди кой си, ела при нас. Аз самият постепенно ставах все по-разпознаваем. Канеха ме на участия, печелех всякакви кастинги. И имах какво да покажа като танц. Но в школата първостепенна оставаше задачата да задържиш интереса на децата. Това бе най-трудно.
4. Федерацията по танци забранява танците!
По едно време децата бяха достатъчно, за да се сформира отбор. Появихме се на състезания. След едно, което спечелихме, танцовата федерация забрани повече да участваме. И аз имах лична забрана. Причината - много сме се различавали от останалите. Но това пък ни подтикна да търсим други сцени за изява. От тогава спечелихме много кастинги, конкурси.
5. Разни езикови особености
Танцовата школа се казваше „Пържени мъслини танц“. Звучеше странно и отблъскващо за мнозина, точно колкото днес. Но такова си бе името. По-нататък имах период във Финландия, а като се завърнах във Варна, реших нищо във формулировките при мен да не е на английски. Направих по-голяма школа и я нарекох „Студио за съвременен уличен танц“.
Деца се записваха все повече и повече, започнахме да печелим в чужбина състезания. „Студио“-то ни отесня, прекръстихме се на „Център за съвременен уличен танц“. Обаче при международните състезания няма как да участваш с „Център за…“. Отборът трябва да има английско име. От там дойде Тhe Center, както се казва школата до днес. В един момент просто преглътнах пренебрегването на българския език. Дадох си сметка, че все пак се занимавам със западна култура. И колкото да й търся български формат, тя няма как да бъде разпознаваема през български понятия. Трябваше нещо конвертируемо, разбираемо. Да е ясно какво правим през клипове, реклама...
Днес мога да си позволя експерименти с понятията. Като например с дума като Twenter, както кръстихме тази есен спектакъла по случай 20-годишнината на школата. Но тогава да експериментирам нямаше как.
6. Струвало си е
Освен във Варна Тhe Center днес има школи в София и други градове. Но столичното начало никак не бе лесно. Имаше един период, в който се качвам на влака, спя в него, слизам, отивам в школата; излизам от нея, качвам се във влака обратно, спя, събуждам се, слизам и отивам в другата школа - живот в купета между два града от противоположните краища на България. Но деца се записваха. Мечтите се увеличаваха. Сформира се например група от 15 души, после целта бе да станат 30. Стават 30, искаме още...
Днес в Тhe Center работят хореографи, имаме технически екип, мениджър, танцуват над 500 души. Правим спектакли със стремеж без никакви художествени компромиси. Развиваме младежката култура. И явно си е струвало всичко!
