Quantcast
Шест истории на Стоян Делчев | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

СПОДЕЛЕНО

Шест истории на Стоян Делчев

Олимпийският ни шампион е награден със "златен" шоколад за първия си спортен успех, а контузия след натиск от ЦК на БКП слага край на кариерата му
1 394
Стоян Делчев

Стоян Делчев е един от най-успешните спортисти в историята ни. Олимпийски шампион на висилка от Москва 1980, където печели и бронз на многобой. Носител на Световната купа на земна гимнастика в Токио (1979). Същата година става абсолютен европейски шампион на всички уреди в Есен (Гер), европейски шампион на висилка от Вилнюс (1977 г.). Автор на прелитане над висилката, което носи неговото име - салто "Делчев". Между 1987 г. и 1989 г. ръководи националния ни отбор и става единственият треньор по гимнастика в България с титла като състезател и треньор, след като възпитаникът му Любомир Герасков печели злато на кон с гривни в Сеул през 1988 г. През 2000 г. Делчев е определен за Гимнастик №1 на България за XX век. От години живее и работи в САЩ, като има своя зала за гимнастика в Рино. През 2008 г. е въведен в Залата на славата на световната гимнастика в Оклахома. Почетен гражданин на Пловдив, носител на почетния знак на президента на Република България и на медал "Златни заслуги" на БОК. През 2019 г. е удостоен с най-високото държавно отличие в областта на спорта - "Венец на победителя“, по случай своята 60-годишнина. Неговите истории са споделени пред TV+.

 

Как избрах гимнастиката

Всъщност баща ми ме насочи там. Започнах с футбол и бях доста добър, ритах еднакво добре и с двата крака. Но започнах да тренирам и гимнастика. Един ден моят първи треньор Никола Ангов и други специалисти минаваха по училищата и правеха подбор - нещо, което сега почти го няма. Така попаднах на едно тестване. Бях изключително слабичък, но много гъвкав. Господ дал едно, взел друго. Веднага ме одобриха. След като потренирах няколко месеца, започнаха да ми дават повече дни да ходя там. Имахме разговор с баща ми, в който той каза, че е време да избера - футбол или гимнастика. Каза ми, че не може да се разхвърлям постоянно, а трябва да се концентрирам върху едно нещо, ако искам да съм успешен. Веднага отговорих: "Футбол". А той ми каза: "Грешен отговор". Обясни ми, че гимнастиката е индивидуален спорт. Ако положиш много труд и си стриктен и дисциплиниран, ще постигнеш всичко и ще видиш докъде можеш да стигнеш реално със своите възможности. Докато в колективна игра, не само във футбола, зависиш и от другите. Може и да си най-добрият играч, но пак може да си ниско долу заради тима. Попитах за другите спортове – борба, щанги… А той отвърна, че те не са за мен, по-добре е гимнастиката.

 

Първото ми отличие

Първият ми медал беше "златен шоколад" в зала "Чайка" на едно вътрешно състезание. Треньорът ми Евгений Земсков и жена му - леля Оля, бяха в Москва и като се върнаха, донесоха една огромна кутия с шоколади, направени като златни медали. Бяха го направили много интересно и тогава ни раздадоха първите "златни" медали.

 

Салто "Делчев 1"

Идеята за това първо упражнение на висилка, което е кръстено на мое име - "Делчев 1", дойде от един треньор в нашата зала - Миленков. Опитваше това упражнение с едно от неговите момчета, но не му се получаваше. Гледах, гледах и един ден той ме попита дали искам да го пробвам. Казах му: "Имам чувството, че ще го хвана на третия път". Отговори ми: "Давай! Хванеш ли го, твое е". Така стана, че всъщност той ми предаде това упражнение, аз го доразвих и го представих. Но за да бъде кръстено едно упражнение на твое име, трябва да бъде показано на европейско, световно или олимпийски игри. Представих го на европейското във Вилнюс, като моето упражнение и тези на Ткачов и Маркелов обърнаха гимнастика с главата надолу. Даже някои от коментарите на гимнастици от Запада бяха: "Абе, хора, вие сте луди! Какво направихте?! Сега ние трябва да се убиваме да правим такава гимнастика, за да вземем медали!".

 

Подготовката за олимпийската титла

Тренираше се при много тежки условия. В зала "Чайка" бе 45 градуса жега. Имахме малко басейнче за възстановяване. Пълнеха го с лед и студена вода. На всеки десет минути влизахме вътре. 40 дни преди олимпиадата в зала "Раковски" пък имаше някакво разместване и при отскока за една от сериите си подпрях глезена, който стана огромен. Веднага ме закараха в клиниката на "Дианабад", последваха прегледи с проф. Шойлев и останалите доктори. Веднага се събраха всички ортопеди. Помислих, че трябва да ми правят операция и олимпиадата за мен е свършила. А те ми казаха - никаква операция, ще го възстановяваме по друг начин този глезен. Измислиха някакви технологии. Денонощно - масажисти, доктори, лед, процедури. Не бях тренирал въобще, заминах на олимпиадата с лонгета. Това беше най-голямото препятствие. Свалих лонгетата в деня на състезанията и така играх.

 

Краят на кариерата

Няколко пъти съм бил на ръба да се откажа заради тежки травми в рамената. При последната контузия скъсах ахилес на десния крак на тренировка, 5-6 месеца преди олимпиадата в Лос Анджелис, още преди да разберем, че няма да участваме там. Направи ми операция един от най-големите специалисти - Сашо Александров, който е баща на щангиста Румен Александров. Всичко бе нормално, но както винаги имаше заповеди от горните етажи – от ЦК, от Политбюро. Искаха веднага да се върна обратно в залата, форсираха ме по-бързо да вляза обратно във форма и скъсах втори път. Това беше краят на кариерата ми. Всеки е минавал по няколко пъти под ножа, но това е обратната страна на медала. Отпред е много лъскаво и привлекателно, а на обратната страна единствено самият спортист знае през какво е минал. 

 

Как заминах за САЩ

Всъщност отидох да чета лекции през 1989 г. Тогава обаче бях решил, че ще остана там. Продадох си всички скъпи неща, за да съм на чисто, и тръгнах за Америка със 180 долара в джоба. Започнах работа още щом стъпих на американска земя. И до днес работя като вол, понякога и по 16 часа на ден. В тези часове си мисля, че на някои ще им дойде в повече от тази американска мечта. Вечер се разтоварвам с футбол. Ако има начин, бих гледал мачове денонощно. Дори съм убеден, че ако се бях захванал с футбол, и там щях да съм сред първите. В школата в Рино сме шестима треньори и подготвяме между 400 и 500 деца на възраст до 18 години. Много от тях после ги лапат като топъл хляб в колежите. Там получават солидни стипендии и си взимат образованието.

Ключови думи:

истории

Още

Шест истории на Татяна Лолова

26.03.2021

1202
5 истории на група Jin Monic
Три истории на журналиста Драгомир Симеонов