Още от най-дълбока древност Средиземноморието е било дом на напредничави за времето си цивилизации. След като с Татяна за 20 дни (плюс два почивка) извървяхме 512-те километра на Ликийския път, пресякохме цяла Ликия и достигнахме Анталия, пътешествието навлезе в нов етап – тя хвана полет за дома, а аз продължих сам на изток. Дотук се бяхме придвижвали единствено пеш, но сега преминах към автостоп, което ми позволи да покривам значително по-големи дистанции с чести спирки за разглеждане на многобройните руини.

Древен Перге

Пръв беше древен Перге, основан през ранната Бронзова епоха около IV-III хилядолетие пр.Хр. и станал впоследствие столица на Памфилия. Изживял разцвет под римско управление между I и III век, когато се превърнал в един от най-красивите градове в Анадола.

В наши дни пък е един от най-запазените, които съм разглеждал, отстъпвайки само на Ефес. Имаше цяла улица с колонади заедно с канала за вода в средата ѝ, а също и снабдяващия го нимфениум. Сред останките на другите сгради стърчаха много цели колони, внушителна входна порта, баня, некропол, театър, стадион, палестра (място за упражнения по борба и бокс) и храмове. Като бонус се явяваше пътечката до върха на съседния хълм, откъдето човек добива реална представа за мащабите на античния град.

Леко неприятна изненада беше размерът на входната такса. Вървейки по Ликийския път, бяхме видели безплатно десетки забележителности, защото бяха нестопанисвани или пък защото се оказваше, че сме влезли през изхода. Сега обаче вместо единичен билет си купих комбиниран за всички археологически обекти по крайбрежието, коeто включваше и вече посетените. Рано или късно всичко се плаща.

Древен Аспендос

Още при следващата ми спирка се уверих в прагматичността на този ход – около Анталия входните билети бяха станали сравнително скъпи, вероятно поради големия наплив на ол инклузив туристи.

Смята се, че древен Аспендос бил основан от гърци от разположения в Пелопонес Аргос и в античността не е играл важна роля като политическа сила. За сметка на това натрупал големи богатства от търговия със сол, зехтин и вълна и се превърнал в един от най-проспериращите градове в Памфилия, като започнал да сече собствени монети още през 500 г. пр.Хр. и продължил да го прави дори и под персийско господство.

Главната атракция на древен Аспендос е неговият амфитеатър, определян като най-запазения в цяла Мала Азия и най-красивата сграда в цяла Памфилия. Макар да си личеше извършения в миналото реставрационен процес, не бяха прекалявали и той не дразнеше окото. Театърът беше истинско бижу с непокътнатата си предна стена. С неговия толкова завършен вид не беше нужно развинтено въображение, за да си представя излизащите на сцената гладиатори. Хляб и зрелища! Сегашните местни управници също следваха тази традиция и използваха автентичната сцена за многобройни танцови спектакли и представления.

В пътеводителя ми пренебрежително се изказваха, че трябва да си заклет археолог, за да обърнеш внимание на нещо друго тук, но аз отделих не по-малко време за разглеждане на няколкото околни руини – стадион, базилика, акведукт, акропол и хълм с основи на храм – и бях възнаграден с изглед към театъра от птичи поглед.

Древен Сиде

Античният театър в древен Сиде е не по-малко впечатляващ, като не е запазена единствено сценичната постройка – скене. Той грабва с размерите си – един от най-големите в Мала Азия с 15 000 места – и с автентичността си – тук реставрация не е правена, а само консервация. Освен това имаше красив нимфениум, част от улица с колонада, византийска болница и няколко други сгради. В музея му пък бяха изложени изящни и запазени статуи и барелефи, саркофази, статуетки и надгробни плочи. Точно те ми бяха липсвали при толкова много разгледани разкопки.

За намиращия се в града Храм на Аполон пътеводителят ми твърдеше, че представлява „едни от най-романтичните и трогващи руини, които ще видите в Турция“. Какво да ви кажа, не вярвайте на всичко, което четете в книгите, защото понякога в тях се прехласват по пет изправени край морския бряг колони.

Алания

Двете най-големи атракции на Алания са безкрайният пясъчен плаж, от който аз така и не се възползвах, и замъкът. В хода на деня останах поразен от обхвата и целостта на защитните съоръжения. Те включват дълги стени, няколко крайъгълни отбранителни кули, централна цитадела на върха, огромна октагонална кула на пристанището, наречена Къзъл кале (Червената крепост), защото е изградена от червени тухли, оръдейна кула, че дори и корабостроителница. Това май бяха най-обширните укрепления, които бях разглеждал – или поне така ми се стори заради тежката раница на гърба ми.

Що се отнася до историята на Алания, намерените артефакти показват, че на мястото е съществувало пристанище още от Бронзовата епоха около 3000 г. пр.Хр. Поради стратегическото му разположение на малък полуостров, вдаден в морето, градът служил като местна крепост на множество средиземноморски империи, включително на Птоломеите, Селевкидите, Римската, Византийската и Османската. Най-голямо политически значение придобил през Средновековието при селджукския Румелийски султанат, когато били построени по-голямата част от сградите, сред които се лутах 4 пълни часа.

Древен Анамуриум

Древен Анамуриум бил град в област Киликия, разположен на нос Анамур, маркиращ най-южната точка на Мала Азия, откъдето от остров Кипър го делят едва 60-ина км. Разкопките му грабват по-скоро с количество – заета площ и брой сгради – отколкото с качество. Все пак информационните табели съобщават, че некрополът е един от най-големите в Древноримския свят, а одеонът – най-запазеният в Турция. Приех на доверие и двете твърдения, без да ги проверявам, но явно не само ние, българите, обичаме да слагаме „по-“ и „най-“ на всичко.

Замъкът Мамур

Замъкът Мамур бил построен от владетелите на Арменско кралство Киликия върху основите на римска крепост от IV век, за да предпазва от пирати. През вековете претърпял множество ремонти и пристроявания, преди да добие сегашните си внушителни размери – над 23 000 м² площ, обградена с ров, 39 кули и бастиони, свързани с крепостни валове, и три вътрешни двора с джамия, турска баня и морски фар. В пътеводителя го описваха като един от най-запазените по цялото Средиземноморие. Явно това не беше достатъчно за нашите южни съседи, защото в момента течеше сериозна реконструкция, която видимо влияеше на автентичността. Поради нея достъпът до замъка беше забранен и го разгледах само отвън. Обиколката ми отне повече от 30 мин., а масивните стени и бойните кули наистина изглеждаха впечатляващо. В залетия с вода ров пред тях пък се беше завъдила огромна популация на водни костенурки. Нямам представа колко точно бяха, защото на 50 се отказах да ги броя, но вероятно достигаха трицифрена бройка.

Силифке

Следващата ми спирка беше Силифке, основан от и наречен на Селевк I Никатор (III век пр.Хр.), положил началото на Селевкидската династия и империя. С годините древният град изчезнал почти безследно под разрасналите се модерни постройки и за славната му история свидетелстваше единствено изграденият на невисок хълм и видим отдалеч замък, към който се отправих директно.

По път поздравих двама възрастни мъже, седнали пред западнал сервиз за ремонт на перални. Собственикът ме попита: „Чай?“. Защо пък не? Изпих два. Ръцете на майстора така трепереха, че едва уцелваше чашката, докато си слагаше 3 лъжички захар, и се зачудих как ли се справя с ремонтирането. Точно заради това прословуто гостоприемство бях тръгнал да обикалям из този регион. За съжаление, много вероятно то скоро щеше да изчезне под натиска на глобализацията – заедно с професията на събеседника ми. За хората днес е по-лесно, а понякога и по-евтино, да изхвърлят счупените неща, вместо да ги поправят.

После ме спря друг дядо и ми говори нещо на турски 5 мин. И да ме е предупредил, че замъкът е затворен за посещения, не го разбрах. Почивах си разочарован горе, преди да се върна обратно, когато се появи един полски мотопътешественик. Минаваше оттук на път към Иран. Попита ме кой ден сме. Аз обаче нямах никаква представа.

„Адът, Раят и Чистилището“

Кеннет ве Джехеннем (Рая и Ада) беше приятно разнообразие след дългата поредица от руини и замъци. Те представляват две пропастни пещери, които още от зората на времето били асоциирани с отвъдното. Според древногръцката митология стоглавият огнедишащ дракон Тайфун победил в битка тук царя на боговете Зевс и го затворил в тези бездни. По-късно обаче Хермес и Пан спасили Зевс, който този път надвил Тайфун и го заровил в земята под връх Етна, създавайки активния и до днес италиански вулкан.

Пещерата на Ада беше огромна кръгла дупка в земята с диаметър около 30 м и над 130 м дълбочина. Стените ѝ бяха толкова отвесни, че слизането долу беше невъзможно, а се наблюдаваше единствено от прогледна площадка. Така че поне оттук път към Ада нямаше.

„Раят“ беше съвсем наблизо. Заспусках се по 453-те стъпала, които ме отведоха до широкия вход на една пещера, пред който имаше останки от византийска църква. Продължих навътре. Стъпалата станаха мокри и хлъзгави, а температурата падна значително. Още по-натам се скри и дневната светлина и мракът бе разпръскван единствено от няколко слаби прожектора. Така стигнах до дъното на Пещерата на Рая, която обаче приличаше стресиращо много на наложения в популярната култура образ на входовете към преизподнята. Според легендата протичащият оттук подземен поток се свързва със Стикс, реката, разделяща нашия от подземния свят. Върти го, сучи го, човек накрая все се озовава в пъкъла!

Накрая се отбих и до близката Астъм, която чисто като пещера определено бе най-красивата от трите – гигантски сталактити, сталагмити, сталактони, драперии и не знам какви още чудесии. В нея се слизаше рязко надолу по виеща се метална стълба, а вътре беше жега, страшна влажност и минилабиринт от коридори. Ако другите бяха „Адът“ и „Раят“, то значи тази беше „Чистилището“.