Смайващо е колко лишени от въображение са политиците. Когато ги сполети нещо, което изисква мерки и промени. Типичната им реакция е да се обърнат към онова, което вече са правили в миналото – нищо че ги води към провали. И когато отново се издънят, само вдигат рамене и казват – ами, нещо не стана както трябва, ама здраве да е, ще пробваме пак.
Положението, в което се намират БСП и останалите партии вляво, е точно такова. През последното десетилетие
българската левица устремно пропада надолу
– сякаш към пълна и безвъзвратна гибел. Единствената й победа за това време беше избирането на Румен Радев за президент през 2016 г. Спорно е обаче доколко това може да се смята за успех на лявото – по-скоро беше лична победа на самия Радев, който впечатли избирателите, както и на доскорошния лидер на БСП Корнелия Нинова, която тогава стоеше зад него. Пет години по-късно Радев беше преизбран, но този път се опираше на собствената си сила, тъй като с Нинова и БСП бяха вече във война.
А междувременно левите продължаваха да изпадат надолу с всеки следващ вот. Избирателите на най-голямата лява формация БСП се топяха като сняг – от 500 хиляди през 2014 г. до 150 хиляди сега. АБВ на бившия президент Георги Първанов падна от 136 хиляди гласа на 15 хиляди, въпреки че сега дори влиза в коалицията "Левицата". Дори балотажът на местните избори в София през 2023 г., на който левите толкова се радваха, сега изглежда като спорадичен успех на синдикалистката Ваня Григорова – същият тип успех, който толкова често каца на рамото на новаци и дилетанти в родната политика. Та нали водената от нея коалиция "Солидарна България" след това изкара едва 31 хиляди гласа на парламентарните избори.
Статистиката е ясна – все по-малко и по-малко граждани се доверяват на левите политици. Вярно е, че спадът в подкрепата засяга всички основни политически сили, включително и ГЕРБ.
Ръстът на недоверието към лявото обаче е направо драматичен по мащаба си.
Неслучайно Нинова, подала оставка след вота на 9 юни т.г., обяви без заобикалки, че изборните резултати са катастрофални. Това е факт, който не може да се прикрие и засяга всички леви формации.
Какво е решението, което измислиха левите? Каквото се очакваше –
извадиха отново вехтата идея за "голямото ляво обединение"
и я избърсаха от прахта, за да я поднесат наново на избирателите за следващите предсрочни избори. Рекламират това като "консолидация в лявото пространство", което щяло да доведе до възход на левицата по подобие на Франция, където "Новият народен фронт" на социалисти и крайнолеви изненадващо прекърши възхода на крайната десница. "Лявото отново е модерно и работещо. Френският пример показа, че когато има кауза, лявото може бързо да се консолидира и да постига печеливши резултати", твърди временният шеф на БСП Атанас Зафиров.
Е, трябва ли да изтъкваме очевидното – че България не е Франция? Откъде накъде лидерите на родната левица смятат, че случилото се на другия край на континента ще се повтори у нас? Вярват, че ще предизвикат същото въодушевление в българските избиратели?
Добре, да направим преглед на водачите на българското ляво.
В БСП – сборна дружина начело на партията, след като Нинова подаде оставка. Зафиров е временен председател, Борислав Гуцанов командва парламентарната група, а Кристиан Вигенин – екипа на БСП в Европарламента. И тримата бяха в най-близкото обкръжение на Нинова и подкрепяха всичките й политически ходове – докато БСП падна до 7 процента от гласовете на избирателите. В "Левицата" - отбор изгонени или напуснали БСП, като Румен Петков, Костадин Паскалев, Татяна Дончева и много други отдавна паднали от небосклона политически звезди. Съвкупният резултат на тази плеяда възлиза на "внушителните" 0.71 процента на последните избори. И още един куп малки, по-малки и съвсем мънички леви партийки, попадащи в категорията "А тези кои бяха?". Е, това ли са хората, които ще ентусиазират левите избиратели у нас да гласуват масово и да произведат политическа сензация, както във Франция?
И с какво ще предизвикат гласоподавателите да залеят избирателните секции? Та това са същите хора, които от край време са лицата на лявата политика у нас. Те са част от упадъка на лявата идея. Как биха могли да й вдъхнат нова енергия и жизненост? С какво могат да изтрият неприятните спомени от миналото – като коалициите с ДПС (БСП на два пъти – при Станишев и Орешарски) и дори с ГЕРБ (АБВ при втория кабинет на Бойко Борисов)? Те са статукво отвсякъде, а твърдят, че ще обновят не само лявото, но и цялата българска политика. Колко хора ще им повярват?
Че те дори нямат нови идеи, с които да привличат младите хора. Все така си говорят с умиление за традицията, създадена от Димитър Благоев и партизанското движение преди 9 септември. Традициите са хубаво нещо, но съвременността си иска своето.
Левите в Западна Европа търсят нови идеи, нови каузи,
с които младите да искат да се обвържат. А в България тънат в едно далечно минало, което има все по-малко значение за все по-малко хора.
Това не са жизнени партии, а призраци, които обсебват "Позитано" 20, защото не им остава друго място, което да обитават. Избирателите обаче не искат да следват политически духове. Трябват им реални млади водачи, които не са обвързани с миналото и знаят, че смисълът на лявото се променя в модерния свят. А точно това прословутото "голямо ляво обединение" не може да им даде.
