Ревизоро още с встъпването си в длъжност на екоминистър заяви, че има усещане като да му кроят шапка да последва съдбата на предшественика си Нено Димов - с камионетка в Прокуратурата и разни неприятни процедури по психологическа взаимопомощ с неизвестен край...
Днес Емил Димитров-Ревизоро разигра доста сериозен спектакъл, в който пряко обвини гербавите министерства и кметове, че спомагат с бездействие и чадъри предстоящата водна криза в Бургас, Варна и на други сушави места. Ревизоро твърди, че кражбите на вода са колосални и това изглежда се случва с политически съпорт. Ревизоро очерта за близкото бъдеще водна и стопанска криза в стил "яко ще се мре" - и за по-голямата част от твърденията му има причини да му се вярва. Извън джавкането с конкурентни министерства и кметове преди наближаващите избори - Ревизоро определено е гърмян заек и вероятно се подсигурява с публична активност по въпроси, които понякога стигат до камионетката и кофти процедурите. 
Заплахата от кризата, за която говори Ревизоро, най-вероятно е реална. 
Обаче премиерът Борисов, както винаги, реши нещата соломоновски. 
Борисов отмени еднолично заплахата от кризата, удовлетвори кадровите концепции на Ревизоро (жертва един зам-министър, за да си назначи Ревизоро два нови свои) - привика министрите, с които е в конфликт Ревизоро, чукна им главите една в друга и засега кризата във водния сектор е отменена. 
Принципно, ако дори малка част от твърденията на Ревизоро са истина, Прокуратурата би трябвало да е доста възбудена. 
Даже в първата половина на днешния ден, в началото на Ревизоровия марш, с приятели се шегувахме, че ако утре Гешев не нахлуе в екоминистерството, явно нещата не са толкова сериозни и водната криза може да се отмени посредством волевото усилие на Бойко Борисов. Борисов казва, че няма да има криза, екоминистърът се съгласява, макар часове по-рано да е твърдял обратното.
При всички положения и на двамата вярваме все повече, от ден на ден. 
Въпросът е, че и Прокуратурата им вярва - доколкото не е подкарала камионетките нито към екоминистерството, нито към конкурентните виновници за проектокризата, която Борисов я отмени, но не е казано, че няма да я има съвсем.
Прокуратурата, както разбрахме от информационния поток, инициира скулптиране на паметен бюст на американския президент Удроу Уилсън. 
Тя прокуратурата, както казахме, напоследък е възпасивна (последно понабоцка Хиполенд), което не знаем на какво точно да го отдаваме - Гешев скоро не е ходил нито по акции в полето да търси безследно изчезнали дупничани, нито ходи по селата на срещи с изнасилени дядовци, нито на спортни прояви - социална дистанция държи и прокуратурата вече, което е хубаво с оглед на обстановката. 
И в тая пасивност изведнъж - Удроу Уилсън, това-онова. 
От всички американски президенти Удроу Уилсън действително заслужава почит и признателност от България - по известните исторически причини, които в енциклопедиите са отбелязани със съответната очевидност. 
Аз в това съм солидарен с Прокуратурата изцяло и безрезервно. 
Ала ми е леко екзистенциално и странно-величествено, че точно Прокуратурата се е заела с тая историческа задача - да отдадем нациоанална благодарствена памет на Удроу Уилсън. 
Неизповедими са пътищата и прочие - може да е част от усилията на това ведомство да докаже, че не е съставено от чекисти... Тяхна си работа, техни си мотиви, ние там не можем да се бъркаме. 
За повече информация се обърнете към енциклопедиите и пожълтелите страници. 
***
Вместо финал, прилагаме отново известното стихотворение на Иван Вазов, посветено на президента Уилсън - и в този литературен паметник на националната ни класика се съдържат всички сериозни причини, поради които трябва да сме благодарни на Уилсън - примерно в Деня на благодарността, който беше наскоро, или в друга дата около 1919. 
Следва текста на Вазов, по публикация на портала Словото.  

УИЛСОНУ

Ce siècle est à la barre, et je suis son témoin
      V. Hugo
 

Кат нов Христос оттатък океана
издигна ти евангелие ново,
отдъхна си земята, с кръв обляна,
пред твоето миротворяще слово.

И поздрави светът зората ясна
на любовта. И поздрави той века,
че край полага на враждата бясна
и че човек ще вижда брат в човека.

И ний, за правда дето ляхме кърви,
казахме си: „Тоз глас висок не лъже.
Изгря денят на правдата!“ – и първи
сложихме си победното оръжье.

И правда чакахме – дойде насилье,
любов ожидахме – срещна ни злоба
безжалостна – каквато не таил е
и самий пъкъл в своята утроба!

Видяхме – късно! – че на слаб чест няма,
ръце без меч – ръце са за верига...
Разбрахме – късно! – че реч блага е измама,
че писан договор „парче е книга!“*

О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си?
Надви нощта на факел благороден.
И твоя глас в пустиня се разнесе,
и твоя зов за мир оста безплоден!

Звучеше в твоя зов речта Христова,
но той кат нея бе осмян... забравен –
не бил готов светът за таз обнова,
не бил узрял духът за подвиг славен.

Празнува пак неправда и коварство,
венец от лаври носи пак лъжата!
Ликува злото: божието царство
не иде – то е още в небесата!

И гледам пак море от мъки люти,
и плач, и стон из родните предели,
гнезда напуснати, тегла нечути
на братя, слънчице едвам видели!

А стид? А свян? А съвест человешка –
нима са те потребни на юмрука?
И тоз мир безподобен? Гавра тежка
над разпнатий страдалец тука!

Ужасна бе войната, без пример е
в исторьята; но на кръвта й петното
не е дотолкоз черно, както чер е
тоз срам, навека лепнат по челото.
16 октомври 1919