„След 45 години тоталитарно управление, след лагерите, след Лукановата зима, след довеждането на българския народ до просешка тояга, в българския парламент има 79 представители на БСП. Ако към тях добавите бившите й членове и бившите ченгета, сигурно има конституционно мнозинство. Същевременно партията, която направи промените в България, няма нито един представител в парламента.” Такава плачевна равносметка за състоянието на СДС направи новоизбраният му председател Румен Христов пред делегатите на наскоро проведената национална партийна конференция.
Христов сигурно е мислил, че с казаното само прави констатация. Думите му обаче прозвучаха по-скоро като
политическа епитафия за синята партия.
И мобилизаторските му призиви за „възраждане на СДС” нямаше как да разпръснат това тягостно усещане. Особено след като ясно се забелязваше, че сред делегатите има повече побелели глави, отколкото на конгресите на БСП.
Самата конференция се проведе на 7 юли – точно 28 години и 1 месец след грандиозния милионен митинг на „Орлов мост”, белязал началото на организираната политическа опозиция срещу БКП. Факт, който организаторите на форума не пропуснаха да подчертаят, но без да произведат каквото и да било оживление в анемичните сини редици. Просто няма как да се прелее енергия на партията, като изкуствено се придърпва към отдавна отминали времена. Особено след като всички са пределно наясно, че днешното СДС няма почти нищо общо с онова, което е било тогава. Пък и меренето на партийната история с десетилетия назад някак много прилича на смешните опити на БСП да дири собствените си корени в епохата на Димитър Благоев и Янко Сакъзов.
Това обаче не пречеше на присъстващите непрекъснато да се обръщат към миналото, за да търсят опора, от която да се оттласнат към бъдещето. Това съвсем ясно си пролича от изказванията на участниците – като се почне от (не особено остроумните) заяждания с Тодор Живков и БКП, с които водещият конгреса Владимир Кисьов изпъстряше заседанието, и се стигне до мечтанията на новия лидер „да върнем СДС към неговите корени”.
Кои корени обаче?
Антикомунистическата коалиция от 1990 г., в която влизаха и социалдемократи като Петър Дертлиев? Или масовата партия, която създаде Иван Костов, за да изтласка онова, което сините навремето наричаха „червения октопод”? Отговори на този и други въпроси (като бъдещата им коалиционна политика) седесарите тепърва щели да търсят на „програмно-теоретична конференция”. Във всеки случай стана очевидно, че „емблемата на демокрацията в България” (по думите на Румен Христов) ще продължи да гради своя образ и послания, черпейки с пълни шепи от негативите на комунистическото минало, с които да замеря опонентите си (БСП най-вече, защото на конференцията, случайно или не, никой не отрони и дума за ГЕРБ). Иронията в случая е, че някога на сините митинги се пееше „животът днес върви напред, а не назад”, а сега седесарите упорито искат да накарат десният избирател да обърне поглед назад към отдавна отминали времена.
Тревожното е, че партията на Христов въобще не е единствената, която работи в тази посока. Формациите вдясно масово подхващат отново антикомунистическото говорене като инструмент за мобилизация на поддръжници и, нещо повече, опитват се да го интегрират в своята политическа идентичност. И тук не става въпрос за атаки срещу онова, което съвременните консерватори и националисти презрително наричат „ляв либерализъм” или „културен марксизъм”. А за познатото до болка, отдавна втръснало и политически неактуално говорене срещу народната република, бившата ДС и „метастазите на комунизма” – любимото обяснение на десницата за всичко, което не е наред с държавата и обществото.
Със същото се захвана и „Демократична България” – новата дясна звезда на политическия небосклон, която отчаяно се мъчи с нещо да блесне и така да направи впечатление на широките народни маси (или поне на достатъчно избиратели, за да създаде някакви позиции в местната власт и следващия парламент). Ден преди националната конференция на СДС лидерите на „Демократична България” се събраха на кръгла маса с тема „Лустрация. Декомунизация. Памет. Незавършената реформа“. Целта – да се представи „стратегическа визия за справяне с тоталитарното наследство”, въз основа на която да се разработят „конкретни нормативни решения за осъществяването на реална лустрация”. Мотивът – „ключови области от политиката, сигурността и икономиката остават под контрола на олигархични мрежи, свързани с бившия комунистически режим”. И докато това е така, няма как да се изгради пълноценна демократична и правова държава, смятат в „Демократична България”. И подчертаха, че лустрацията е „първата политическа идея на новото обединение след неговото създаване” и ще я преследват „като политически представител на демократичната общност, чиято основна черта е антикомунизмът”.
Политиците у нас – и десни, и леви, обичат
да говорят за мрежи и задкулисия,
контролиращи държавния живот. Десните обвързват произхода им с комунистическата номенклатура, с което неизменно пораждат съмнения в неискреност и лицемерие, тъй като много от значимите им фигури се оказаха свързани, по един или друг начин, с бившия режим. Да не говорим, че винаги, когато десницата е имала реална роля в управлението на държавата, всеобхватната (и трудна, ако ли не и невъзможна, за осъществяване) лустрация, която е обещавала, винаги някак странно и удобно е изпадала от дневния й ред. Само за да изникне отново, когато е извън властта и дири под дърво и камък кауза, около която да събере гражданите (и техните гласове).
По-същественото в случая обаче е, че диренето на скрити сили и въобще обръщането към далечното комунистическо минало не е нищо повече от
извинение за липсата на адекватни политики
в областите, които наистина имат значение за живота на хората – доходите, здравеопазването, образованието, икономиката. Хайде, да бъдем честни - какво, в крайна сметка, могат да предложат десните по отношение на управлението на държавата, което да ги отличи от ГЕРБ? Нещо фундаментално различно, което да извади нацията от катастрофалното положение, в което се намира? И да накара избирателите масово да ги предпочетат пред Бойко Борисов, чиято партия все пак също претендира да е дясна? Или отговорът е просто в това, че такава алтернатива няма, и заигравката с антикомунизма и борбата със „злите сили” е единственото, което могат да предложат. Ако е така, тогава би било по-добре десните да последват примера на наскоро саморазпусналата се „Синьо единство”. Ще бъде най-добре за всички – и за българските граждани, и за българската политика.
