Една трета от филмовите премиери на "Берлинале" 2020 вече са история и специалистите вече са готови с първите обобщения. Шифърът на новото ръководство на кинофестивала може да се счита за разгадан: повече от същото, но по-честно и по-открито. Още преди три седмици при представянето на селекцията художественият директор Карло Катриан говори не само въобще за киното и най-важния фестивал в Германия, но мотивира с по-няколко думи решението за включването на всеки отделен филм в състезанието за златната и сребърните мечки и в новия конкурс, наречен "Срещи", който е посветен на оригиналните нови гласове, звучащи в съвременното кино. По този начин той не само аргументира избора си, но и даде известни указания за посоката, в която ще се развива "Берлинале".
Изводът, който ни засяга най-много: киното, такова, каквото се прави днес в България, трудно ще се добере до основните програми на този престижен форум. Причината е, че актуалната продукция, произвеждана на родна територия, не е достатъчно радикална - нито кинематографично, нито политически - за вкуса, който управлява фестивала. Показателно е, че български имена - освен водещия на церемонията по откриването Самуел Финци - носят само авторките на два немски филма в две от паралелните програми: Елица Петкова с втория си игрален филм "Рибата, която плува по гръб" в престижната програма за нови немски режисьори "Перспективи на германското кино" (ще го видим и в конкурса на "София филм фест") и Полина Гумиела с документалния "Очите ми сини, роклята ми шарена". И двете са български студентки в Берлинската Академия за кино и телевизия.
От основните програми категорично отсъства и Холивуд. Най-голямата звезда, посетила до момента Берлин, е Джони Деп в ролята на екологически ангажиран фотограф от британската продукция "Минамата" (извън състезанието). В еклектичната главна конкурсна програма първите филми, които направиха впечатление със свежест и характер, са аржентинският феминистки хорър "Нашественикът" на Наталия Мета и италианският "Искам да се скрия", който разказва емоционално и внушително визуално биографията на италианския художник наивист Антонио Лигабуе (1899-1965). Но най-високи оценки досега получи американският "Първата крава" на независимата режисьорка Кели Райхарт, уестърн без грам екшън за американските заселници в горите на Орегон от началото на ХIX век.
Безспорно събитие в първите дни беше връчването на "Златна камера" на 77-годишната германска режисьорка Улрике Отингер, една от иконите на немското авторско кино, дебютирала в края на 60-те години редом с Фасбиндер, Шльондорф и Вендерс. Поводът за наградата беше световната премиера на най-новия й филм "Парижки калиграми", посветен на престоя й във френската столица от 1962-а до 1969 г. Филмът е колкото автобиографичен, толкова и портрет на бурния художествен и политически живот край Сена.
