В романа „Братя Карамазови“ Достоевски обособява глава „Великият инквизитор“, в която описва как Христос се завръща при хората (в мрачните времена на Средновековието е заменяема подробност), но бива прогонен от Инквизитора с думите да „върви и да не идва повече… никога, никога”. Да, но той, вместо отново да се възнесе, решава да остане тук и в момента чака в бара на Юда доносникът да му купи цигари, ала той се бави повече от час и половина… Юда, който се е покаял и е повярвал, с което се е докоснал до Бога, съответно също не може да умре и е станал безсмъртен – слуховете за самоубийството му са просто спекулации. Той е отворил бар и вече се е срещал с учителя си, готов да подаде и другата си буза за наказателна плесница, но Христос никога не е толерирал каквото и да било насилие. С тази предизвикателна, „богохулна“ ситуация започва новият моноспектакъл на актьора Христо Мутафчиев в Народния театър – „Боже мой“.
Срещата на тайнствения посетител с останалите присъстващи в бара (зрителите) сякаш се осъществява на оня тънък ръб между пиянските брътвежи и истинското откровение. Много скоро обаче усещането за второто надделява, може би и защото на всеки се иска онзи съдбовен и просветляващ разговор с Бога да бъде възможен – в камерната зала на Народния театър или където и да било другаде…
Великолепният текст на Теа Денолюбова е създаден специално за Христо Мутафчиев с много обич и удоволствие от играта на ума, с която авторката предефинира куп библейски понятия и събития, придавайки им човешки измерения. В центъра на тази космогония е свободната човешка личност. Раят и Адът са в главата, а божествената любов всъщност е тази на тялото, на плътта, когато се сливаш с онзи, когото обичаш, убеждава ни героят на Мутафчиев. С много топлота и чувство за хумор ще стане дума и за смъртта и онези прословути 21 грама душа от филма с Шон Пен, за живота след смъртта и за целувката такава, каквато е описана от Сирано дьо Бержерак на Едмон Ростан. И още: за чудесата, съживяването, възнесението и за какво най-сетне си струва да извикаш „Боже мой!“…
Персонажът на Теа Денолюбова и Христо Мутафчиев не е доволен от плана на своя баща, от концепцията му за сина, света и неговите обитатели. „Доволен ли си, татко? Хубаво ли оплеска нещата? Даже не знам защо те питам. Ти никога не отговаряш. Оставяш хората с илюзията за теб. Доста хитро от твоя страна. Никога не чуваш молбите ми, но решаваш да се появиш по най-ефектния начин – като мълния върху самотно дърво в полето. Грандоман“, нарежда той, убеден, че баща му се учи в движение, но не си го признава, защото е ужасно горделив. „Ти сляп ли си? Глух ли си? Може би там, където си, на майната си, защото понякога си точно там, нямаш достъп до информация? Спрял ти е интернетът?“, бунтува се той.
Този Христос-богоборец далеч не смята, че неговата Голгота с кръста е най-великото изпитание. Той се възхищава на хората, на това как те се справят с трагедиите и тегобите си и иска да е като тях. А най-голямото му желание е да бъде закрилник на едно малко момиченце, изгубило своя баща (може би около сраженията в Газа), и затова – гневно на всичко наоколо. Да бъде негов обикновен закрилник в предизвикателствата на ежедневието и медиатор между него и света на незримото, където вече е този баща. И Христо(с) навярно ще успее, защото онзи диалог между земното и духовното започва да се случва…
Как изглежда актьорът Христо Мутафчиев, седнал на чаша уиски и без цигара пред полутъмната маса в дъното на "бара"? Голям. Той не играе, той разказва простичко, с актьорското самочувствие от придобита житейска мъдрост. Много от казаното звучи като лично формулирана сентенция, като преживяно и осмислено озарение след онова негово неистово, изречено другаде "Връщам се от ада"… Then I saw her face, now I’m a believer, ще запее накрая той култовия припев на Нийл Даймънд и The Monkees, след като е изтананикал и други фрагменти от тематични парчета. И още от примерите му са рокендрол: „…Аз направих най-естественото нещо – от гроба скочих в безкрая. Като Джим Морисън, който винаги скачаше в публиката. Ще кажете, че е, защото не съм кой да е мъртвец, защото съм мъртвец звезда – Jesus Christ Superstar… Но нещо ме кара да вярвам, че при всички ни работи по същия начин“. А на една от масите, сякаш е посетител наред със зрителите, с въпроси и забележки в монолога от време на време ще се вклинява и режисьорът на спектакъла – Стоян Радев. Той е и автор на звуковата картина, художник е Елица Георгиева. Драматург на постановката е Мирела Иванова.
Следващите представления на „Боже мой“ на Камерна сцена в Народния театър са на 12, 23 и 31 декември.
