Режисьор: Елена Панайотова

Участват: Нона Йотова и Деян Ангелов

Своя гледна точка за любовта, „убила и осакатила много повече хора, отколкото атомната бомба”, предлага премиерното заглавие в афиша на Театър 199 „Валентин Стойчев”. Това е пиесата „Влюбена, сгодена, изчезнала” на Щефан Фьогел, определян като най-успешния съвременен австрийски драматург. Режисьор е Елена Панайотова, а в образа на главната героиня се превъплъщава Нона Йотова. Още по-подходяща е тя за ролята, тъй като нейната Дагмар Лудишер свири на китара, пее и танцува, което, убедили сме се, напълно импонира на многоспектърния талант на актрисата. Заедно с Деян Ангелов изнася и мило куклено представление в рамките на спектакъла, решен на принципа „театър в театъра”. Налага го извънредната ситуация, в която се е озовала героинята, получила от годеника си непосредствено преди сватбата им следната двусловна бележка: „Не мога”. След като я разчита по единствения възможен предвид обстоятелствата начин, тя побягва, приютявайки се в детската си къщичка на дървото в двора на родната си къща. Така се „извисява” над ситуацията, за да погледне „отгоре” на нещата и „пречистена” от съприкосновението с миналото, трезво да прецени настоящето. Дървената къщичка, където търси да се скрие в унижението си, е метафора на романтичните представи на момиченцето, подхранвани от приказките за принцове и принцеси, за живота, който го очаква „долу”, след като слезе по въжената стълба. Вече на зряла възраст, с деца и един развод за гърба си, Дагмар с ведра ирония „демитологизира” розовите представи за брака и женско-мъжките отношения въобще. Обръщайки се пряко към зрителите, които са привлечени за участници в сценичното действие, тя охотно споделя своя житейски опит, но и често сама се взема на подбив. Критична е не само към представителите на мъжкия пол, но и към нежната уж половина на човечеството. Самата дума „съпруга” – обяснява тя, означава „човек, който те впряга”. Същевременно обаче, водена от женска солидарност, предупреждава дамите сред публиката, кои са седемте типа мъже, които непременно трябва да отбягват.

Зрителят, гледал другите две, поставени у нас пиеси на Щефан Фьогел – „Алонсо” (Театър „София”) и „Басейнът” („Българска армия”), се уверява в правотата на театралната критика, която високо оценява умението му да изгражда жив, лишен от евтини закачки диалог. Още по-уплътнен е в случая той благодарение на вмешателството на второто действащо лице, което се явява полифункционално. Освен че влиза в кожата на всеки от мъжете, за които Дагмар разказва, Деян Ангелов приема облика и на самия автор, който като че „на глас” пише пиесата си. Така се засилва усещането ни, че героите добиват плът и кръв пред очите ни. И още – че, както нерядко става в живота, в един миг човек си скубе косите от отчаяние, а след малко повече от час вече се носи на крилете на щастието. А кое ще накара избягалата от сватбата си Дагмар отново да слезе по въжената стълба, зрителят може да научи на 18 септември, когато се играе представлението.