Рядко една театрална пиеса може да претендира за постигане на максимума, но случаят с "Последното изкушение на Христос" (реж. Стайко Мурджев, драматизация Димитър Стоянович) е точно такъв. Премиерата се игра вчера в Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна, със сигурност е едно от театралните събития на годината. Каквото може, е извлечено по най-добър начин от един ужасно дълбок роман, каквото трябва, е изиграно.
Книгата
"Последното изкушение" е роман на Никос Казандзакис от средата на XX век, за който каквото и да бъде казано, ще бъде клиширано и недостатъчно. Той просто следва да се чете тихо, дълго, смирено. Това е една алтернативна версия на библията, написана с огромна любов към Христос. Текстът се лее като мед, и въпреки че сюжетът е недопустим спрямо канона, също и дълбаещ в противоречивата сложност на човешката душа, той е апотеоз на доброто, на саможертвата, на самия човек. Това литературно-философско съвършенство е важен фактор за всякакви адаптации нататък, защото само по себе си е непосилно за преразказване, а и защото си е летва - щом Казандзакис е "преобърнал" читателя с текста, щом е постигнал това, което е по силите за постигане, що дирят следовниците му? - единствено могат чрез друго изкуство да се доближат до същото - направят ли го, значи са успели.
Юда предава Христос, но Христос го избира да го предаде - защото е най-силен от следовниците му. Мария Магдалена е любимата на Исус, една нещастна любов между блудница и месия. Дева Мария не ще бог за син, иска внуци. На финала, разпнат на кръста, видение води Христос към сватба с Магдалена, после към живот с две сестри едновременно, с тях постига щастието на земния човек - деца, дом, мир. Но той във видението си преодолява и това последно изкушение, спасява себе си, всички, дълга.
Това са само стръкове от действието. В тях, и не само тях, може би, е ключът към магията на Казандзакис - че едни толкова екстравагантни идеи, на чийто криле читателят е носен към бездна и извисен, са сътворени без грам сензационност, стремеж към скандал, авторово себеизтъкване - само любов, само добро, само мед.
Филмът
През 1988 г. Мартин Скорсезе прави едноименен филм. Историята на лентата е много по-интересна от самата нея - религиозни групи саботират финансирането в зародиш, преди излъчването във Франция има атентат в залата и т.н. Забранен е в много държави, а дори у нас БНТ и bTV си имат проблеми с църквата. Като съдържание филмът оставя следните питанки: как може голям режисьор да пресъздаде тъй нелепо една велика творба, а звезден актьор (Уилям Дефо) да декламира като ученик ключови слова на Исус (Дейвид Боуи, сменил Стинг от първоначалния вариант като Пилат Понтийски, е похабен; Харви Кайтел е осмян, проблемът идва от драматургично поставения образ на Юда). Скорсезе не разказва добре историята, а като изключим едно-две, чисто творческите му хрумки не струват.
Тази подробности за филма са важни, защото показват, че дори огромни имена се провалят с "Последното изкушение". Важно е също да се уточни, че самият Казандзакис е имал съответните неразрешими проблеми с църквата и християнските общности.
Постановката
Какво можеше да се очаква на този фон от наша постановка, съобразно някои установени традиции на съвременния български ( и не само български) театър? Още повече, че за Христос бе подбран актьор, рапър в живота (Гринго-Богдан Григоров), рапирал съвсем не добро, любов и мед. Ами вулгаризиране, крайности с цел зрелище, триумф на формата пред идеята, шегички, за да му е гот и на най-тъпия зрител - при огромно желание в романа могат да бъдат открити зрънца за тях и доразвити. Нищо подобно обаче! Постановката е тържество на смисъла, на духа, една великолепна театрална версия на Казандзакис (с малки отклонения, без които просто не би се получила пиеса). Личи си, че всичко е минало през сърцата на целия екип, и то така, че да стане с уважение към неведомото, едновременно със страстно и интелигентно чисто човешко съмнение в него.
Всички ключови идеи от Казандзакис ги има в драматургичния текст (може би без 1-2, но е непосилно всичко). Оставени са архаично звучащи пасажи от оригинала (превод Георги Куфов) - на място при целия съвременен вид на спектакъла. Избягано е от излишни "интерпретации", от лошия вкус да се осъвременява това, което няма нужда. Действие, темпо, сцени, монолози, цветове, светлини, похвати чрез тела, фигури - перфектни. Сценографията (Никола Налбантов) - интересна, точната доза. Музика (Петър Дундаков) - подходяща. Прекрасен избор на изпълнители, няма слаб момент в актьорската игра. Дори повече - артисти, друг път сякаш затъващи, играят като лъвове. Гринго-Богдан Григоров е нежен, и бесен Исус; добър - зъл, смирен, но и търсещ, знаещ - незнаещ, водач, безпомощен... А Теодор Каракачанов е направо бисер чрез един изненадващ ("А, стига бе, това ли е Юда!"), но напълно плътен, реален Юда.
На зрителя му е и интересно, и смислено. Какво по-хубаво?
„Никога не съм се чувствал по-близо до Бога", каза при едно от предварителните интервюта Стайко Мурджев. По-близо до Бога - това е много сериозна претенция, изискваща до провокацията кротост, самонеизкушаване. Остава усещането, че режисьорът е бил искрен и добронамерен, защото точно там, по-близо до доброто, хубавото, е цялата пиеса.
