Ако си мислите, че не всичко следва да е относително, субективно (релативизъм), ако се гневите, когато някой нарича изкуство изливане на съдържание от корем след напън, или друго подобно, то за вас има добра новина. И то точно от сферата на изкуството. Новината е, че млади хора казват с театрална пиеса, че наистина не бива всичко да е относително.
Релативизмът е една от вратите, през която от десетилетия навлизат, в изкуството и не само, всякакви крайности с претенцията за нормалност. Той постановява, че
няма абсолютни критерии за добро и зло,
всичко е въпрос на гледна точка - следователно и най-обикновено повръщане може да мине за велико изкуство, стига някой да го сметне за такова. Както се подразбира, тази доктрина е и майката на "Всеки сам си преценя". Много преди простолюдието по света и у нас да почне да си преценя, високо интелектуални (уж) недпредничави хора въздигнаха в култ преценянето - на крилете на трудно разбираеми, но пък суетни "изми" (постмодернизмът е друг пример).
Това уточнение бе нужно, за да се разбере защо пиесата е важна, актуална. Тя е прочутата "Формата на нещата" на Нийл Лабют, поставена сега от Максима Боева (31 г.). в Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна. Актьорският състав е на възраст 25-30 години. Лабют, сам сочен за експериментиращ и скандален, пише текста през 2000 г., когато е на 37. Тоест не закостенели, а млади и авангардни творци твърдят, че не може всичко да е допустимо; на този свят следва да има граници.
Сюжетът касае експеримент с човек - физически и психологически. Той е на полето на изкуството. Но нещата излизат извън него. "Всичко е субективно!", казва героиня експериментаторка. "Не и любовта! Не и жестокостта!", отвръща герой.
Подсъзнателно той желае част от промените. Тя му го напомня. Точно тъй - манипулирайки подтиснати желания, в съвремието действат индустриите на масовата култура (и не само те). Човек мисли, че сам избира, но реално не, а цената е отчуждаване от други негови неща.
Това е и вечната фаустовска дилема -
да получим ли дара на дявола. С апела за граници пиесата казва, че експериментаторите не бива да бъдат като дявола.
Разглеждат се и "по-битови" теми: търсенето на обич, начина на обличане на младите хора, стремежът да се харесваш и т.н. Може би за да не станат тежки посланията, а и за да се привлича млада публика, екипът залага в анонсите на тях. Но те са само нишки до плаката, който Лабют издига за мярата в изкуството, културата, живота.
Варненската постановка е камерна, в нея няма велики неща. Но е налице всичко, което да осигури смислено и приятно усещане на зрителя. Темпо, диалози - на ниво; идейните акценти са добре балансирани с чисто развлекателните моменти. Александър Евгениев (жертвата) има качества на бъдеща голяма звезда, Сияна Начева (eкспериментаторката) извлича максимума; добре партнират Христина Джурова и Станислав Кондов.
Малък укор: когато на втората минута от сцената ясно и изразително е изстреляна думата за мъжки полов орган в най-уличен вариант, ефектът в повечето случаи е дефект. За интелигентната публика цинизмите не са друго, освен
простоват инструмент за привличане на вниманието
на прости хора. В случая се следва текста на Лабют. Но е ясно, че при превода са възможни вариации - вулгарностите не са задължителни. Дори мнозина от старите (вече) български творци така и не разбраха, че с вулгарностите не улучват "мярата на нещата"; с тях издават комплекси, неизживян пубертет (мнимо разкрепостяване). А старите като не усещат точната доза, границата (пряко по смисъла на Лабют), няма как да ги предадат на младите.
По-съществените граници, разбира се, остават други. "От целия монолог на основния персонаж, който всъщност е монолог на самия Лабют, най-много заставам зад изречението: "Има граница между това наистина да казваш нещо и просто да имаш нужда от внимание!". Аз сама поставям граница за себе си, когато работя. Но не очаквам от другите да правят същото. Границата е именно да не жертваш всичко и всички в името на изкуството си - човек може да жертва себе си, но другите не!". Думите са на Максима Боева. Казаното от нея е изключителна концепция, защото извежда личната отговорност при изнамирането на формата и мярата на нещата. А не да прехвърляш вини на други хора, общество, държава... - както удобно се прави по принцип.
