Романът „Времеубежище” на Георги Господинов се нареди сред най-добрите книги според New Yorker за 2022 г. Изборът на редакторите от престижното издание включва над 200 заглавия, а името на един от популярните съвременни български писатели включва още книги от носители на Нобелова награда за литература Луиз Глук, Абдулразак Гурна, Олга Токарчук, Халдур Лакснес.
Книгата е публикувана в САЩ от издателство Liveright в превода на Анджела Родел. Тя е избрана от редакторите и критици, които традиционно селектират "най-завладяващите, забележителни, брилянтни, изненадващи, поглъщащи, странни, провокиращи мисли и обсъждани четива за тази година" заедно с още няколко десетки заглавия от цял свят.
"В тази гротескова фантазия за европейската политика, разказана от измислено алтер его на автора, мистериозен негов приятел проектира "клиника за минало", която успокоява болните от Алцхаймер с обстановка от времето, което те все още помнят. Когато лечението придобива популярност, континентът е обхванат от трескава носталгия. Хората се обличат в национални носии и се провежда референдум в стил Брекзит за връщане към миналото (въпреки че страните не са единодушни относно епохата). На изток се провеждат социалистически митинги, и дори повторно убийство на Франц Фердинанд. "Историята е новина", пише Господинов, като хитро привлича внимание към насилието, което миналото упражнява върху настоящето", пише "Ню Йоркър" в кратък анонс за книгата.
"Времеубежище" се превърна в една от най-коментираните книги на български автор в англоезичния свят, след като преводът й излезе през април във Великобритания под заглавие Time Shelter. "Таймс" сравни Господинов с Оруел, а романа определи като "предупреждение към Европа и Путин". "Гардиън" пък го представи в своята рубрика "Книга на деня".
През октомври миналата година "Времеубежище" спечели престижната италианска награда "Европейска Стрега". Георги Господинов е не само първият българин, лауреат на приза, но и първият източноевропейски писател, който го получава.
Откъс от "Времеубежище", избран от автора за "Сега" и публикуван през май 2020 г.
Хорото растеше с минути, прескачаше мантинелите на Цариградско и пак влизаше през Орлов мост в парка.
Ии-хууу-иху-хооо… Сега, ако някой дадеше команда „Напред! Към Цариград!“, хорото щеше като змей да се насочи натам, на изток, все по шосето, все по шосето, па да застане пред ония ми ти Цариградски палати, та да заобиколи от вси страни стените му и да прецапа през Босфора. Та като стегне обръча около града, като надуе каба гайдите и хем обсада, хем хоро, градът няма да падне ли? Ще падне не, ами и хоро ще играе. Хорото, хорото е тайната българска войска, българският троянски кон…
Изведнъж в небето над Борисовата градина се чу шум и бавна сянка се понесе над дърветата, а нямаше и следа от облак. Всички мигновено вдигнаха глави нагоре. Българското знаме, носено от 300 дрона, както обявиха в новините после, летеше в небето над нас. Най-голямото българско знаме, кандидат за Рекордите на Гинес. (Тук Вагнеровите Валкирии щяха да са на място, макар че организаторите бяха избрали "Излел е Делю хайдутин".)
Имаше нещо странно в цялата гледка, нещо като постапокалиптичен филм, в който всички времена са се смесили. Дроновете жужаха тържествено, теглейки знамето, чийто край се не виждаше. Отдолу някакви хора с гащи и пушки от XIX век хвърляха капите си във въздуха и викаха урааа… Щом дроновете покриха с удивителна точност цялото парче небе над градината, спряха и останаха да висят във въздуха над главите на смаяния народ.
Небее-то като от коприии-на, това-а е моята… запя някой от импровизирана сцена, но гласът му така си остана самотен и човекът млъкна неловко. Тогава един от водачите на движението взе мегафон и даде паролата: Бъл-га-ри - Ю-на-ци… Викът се поде веднага, отекна по хълмове и долини, удари се в отсрещните сгради на Цариградско и се върна между дърветата в Борисовата градина. Бъл-га-риии - Ю-на-циии крещяха хората, обърнали очи нагоре към дроновете, сякаш ги поздравяваха.
Един сърцат момък недалеч от мен не се сдържа, вдигна манлихерата си и гръмна във въздуха, както беше гледал, че правят от радост по филмите. Сус бре, нали ще пробиеш знамето, скара му се веднага седящият наблизо по-стар негов другар, а може би стотник на дружината. Момъкът се засрами и свали пушката си, но знакът беше даден и от няколко места запукаха пушки и револвери (леворвери, пишеха някога и колко хубаво звучи то). Два-три простреляни дрона запърпориха и паднаха над тълпата. Слава Богу, жертви не се дадоха. Странно беше да видиш убийство на дрон, все едно стреляш по летяща гъска, не хвърчат пера, но усещането пак е като за застреляна птица.
Тъкмо в този момент като по даден знак (никой не разбра дали така е по програма, или поради внезапната стрелба) дроновете като един отпуснаха щипките си и изчезнаха на запад, а знамето, останало само във въздуха, сякаш се зачуди за миг и бавно започва да пада, някак копринено да пада, обгръщайки дърветата, храстите, пързалките и каменния слон в детския кът, езерото с лилиите, пейките, беседките, паметниците на поети и генерали, хвъркатата конница на Бенковски и хората с все пушкалата им. Тези по краищата успяха да се дръпнат, някои по-плашливи жени и деца също хукнаха веднага, но повечето останаха отдолу. Там, където имаше високи борове и кестени, се оформи нещо като огромна палатка или цирков купол, по склоновете и поляните коприната легна плътно на земята и се виждаха щъкащите отдолу тела на затиснатите, тук-там се чуха писъци, че се задушават, та се наложи някой да среже с нож свещения плат. Борисовата градина, покрита с най-голямото, над три декара, знаме. Като опакована от Кристо, срещу когото иначе юнаците роптаеха.
Слава Богу, аз се оказах близо до високия кестен, под който седеше Дядо Матейко, та въздух имаше, даже беше приятно, само дето се носеше натрапчива миризма на платнище и мокри кърпички. Оказа се, че знамето е пръскано с розова вода и Борисовата градина сега се беше обърнала на Розовата долина за ужас на давещите се и кашлящите отдолу. Камите и сабите най-сетне влязоха в действие по освобождението на пострадалия народ. Писъци, кашлици и псувни цепеха въздуха, изгубени се викаха по име. Всичко това осуети планираната кулминация с избухването на Априлското въстание. Черешовото топче така и не гръмна, то и някога гърмеше трудно, а сега под платното само щеше да издуши населението. От хвъркатата конница се виждаха само няколко полудели от уплах коне, които се въртяха обезумели в кръг, рискувайки да стъпчат изпадналите си ездачи. От самия хълм, който трябваше да представлява върха Шипка и да хвърчат камъни и дървье, се носеше глухо стенание и самотният глас на рецитатор, леещ се от тонколоните.
Въстанието вървеше към провал, както се беше случило и исторически. И това правеше възстановката съвсем достоверна.
14.
Майският сумрак деликатно се опитваше да прикрие остатъците от бунтовническия следобед, парчета знаме върху кестените в Борисовата градина, празни бутилки, вестници, кутии… Не знам кой разчиства след всяка революция.
Вървях нагоре по Кракра към Докторската градина. Не ми се прибираше още. Влязох в кафенето на Архитектите, място, където някога прекарвах почти всичките си следобеди. Имаха малък закътан двор с градина, идеално място за четене и размишляване, ако не срещнеш бъбрив приятел, разбира се. Набрах телефона на Гаустин в клиниката. Исках да му разкажа накратко. Даваше дълго свободно и затворих. Казах си, че е по-добре да му пиша, и без това не обичаше телефоните.
Реших да звънна на Демби, извадих визитката му и набрах. Пак никой не вдигна отсреща. Написах му, че съм аз и предложих да се видим. След минута получих съобщение. Демби се извиняваше, че имал адски тежък ден и ме кани утре да пием кафе при него в офиса му в Централната баня.
В двора на Архитектите беше доста тихо. След целия ден на манифестации и въстания тук изглеждаше все едно нищо не се е случило, няколко възрастни аристократично изглеждащи двойки се бяха събрали на по-голямата маса в ъгъла и кротко празнуваха нещо - юбилей, диамантена сватба или факта, че просто са живи. Недалеч от мен момче и момиче се целуваха. Ето неща, които не се променят, казах си, като се опитвах да не гледам към тях. Помислих си също как би изглеждало това кафене с двора му, ако Юнаците победят. Ще домъкнат ли черешово топче до входа, ще сменят ли стъклените чаши с глинени, троянска керамика, ще постелят ли масите с червени везани кърпи. Дали тази симпатично разсеяна сервитьорка ще трябва да си сложи фуста, пендари и шарена кърпа на главата. Дали ще сменят тихия джаз с народни песни. Ще останат ли поне едно-две неутрални места за уморените от история граждани?
В този момент недалеч оттук ясно се чуха гърмежи…
Платих и тръгнах да си ходя, стигаха ми толкова емоции за деня. Като се прибрах, пуснах новините и видях, че на Паметника на съветската армия е станал сблъсък между участниците в двата митинга. Имало двама тежко ранени от Юнаците, по които вероятно е стреляно с картечен пистолет Шпагин, от времето на Втората световна, както уточни репортерът. Паметникът беше в граничната територия на двата митинга. Ранените кротко кървяха в репортажа. Телевизията беше изпреварила линейката.
