"Градинарят и смъртта", Георги Господинов
издателство "Жанет 45"
Да преживееш втори път смъртта на страниците на книга. За много от нас това вече се е случило веднъж или два пъти, и все едно дали сме загубили майките и бащите си преди ден или преди 50 години, това са рани, които никога не завяхват. Родителите имат свойството да умират, а болката остава да живее – като белег, че част от нас ни е била отнета, и като свидетелство, че ги е имало наистина и ние сме били деца, техните деца.
Детайлите при всеки са различни. Несъмнено безброй хора ще си припомнят с кристална яснота какво е било (а толкова искахме да забравим.)
Това, което е очевидно – честността, с която Георги Господинов описва преживявания, впечатления и спомени. Остротата на емоциите, приливите на отчаянието и отливите на радостта. "Щастието трае кратко, като нарцисите и луличките, които прецъфтяха същата пролет. Тъгата остава дълго, като онези упорити треви, които задушават всичко и от тях отърване няма, както казваше баща ми."
Не знаем дали писането на този роман е било лековито за разказвача. Не знаем и дали читателите, преживели още веднъж същото страдание, ще си поемат въздуха малко по-леко. Но разговорът между читател и разказвач със сигурност ще се състои, изречение след изречение и страница след страница. Без да се натрапват взаимно, без да кажат на глас нито дума. С цялото разбиране и състрадание един към друг, като ветерани на смъртта, които се разбират взаимно и наум си споделят за мъката, разкаянието и вината, и дори да не могат да простят на себе си, ще простят на другия.
В скръбта си ние всички сме братя и сестри от различни родители.
"Градинарят и смъртта" се нарежда до стихосбирката на Марин Бодаков "Наивно изкуство", също тъй болезнена, дълбока и голяма книга, макар и в пъти по-кратка, с късите си, прошепнати стихотворения за раздялата с бащата.
Корицата на "Градинарят…" е шедьовър на Люба Халева заради лекотата и красотата, заради кремавия летен въздух около стръковете и лъскавите насекоми; и особено заради кламерчето, с което е прихваната една от онези малки, черно-бели снимки на баща, вдигнал на ръце сина си. Тези снимки са толкова дребноформатни, като по-голяма пощенска марка, и на тях всички си приличаме: неразличимо силните ръце на най-хубавия, най-високия баща, който държи най-хубавото, най-обичното дете.
При цялата си изявена автобиографичност, "Градинарят и смъртта" не е само лично ожалване и семеен спомен. Той рисува образа на цяло поколение хора, които са живели по своя скромен и достоен начин, и също така си отиват – без примирение, а с приемане; тихо и осъзнато.
Гласът на разказвача се влива във великото изкуство на оплакването. И тази книга се чете малко по-лесно, ако плачеш и ти, докато я четеш.
