Символичен поклон на Касиел Ноа Ашер към един от най-важните мъже в живота ѝ – отишлия си без време голям наш режисьор Иван Станев, е спектакълът ѝ „Представление и наказание“. Поклон, обаче по нейния си начин – непокорно, опърничаво, различно, неоприличимо с нещо вече познато. Постановката ѝ своеобразно възражда, но не повтаря онова представление – копродукция на берлинския театър „Хебел“, фестивала „Театер дер велт“ – Есен, и „Еуроказ“ – Загреб, с което през 1990-а Иван за пръв път гостува у нас, след като няколко години по-рано е емигрирал в Германия. Според Касиел, Станев най-напред е написал пиесата на немски, а след това е направил авторски превод на български, според актрисата Жанет Спасова – участничка, заедно със Самуел Финци, в онази легендарна тяхна поява в театър „София“ преди повече от 30 години, е обратното, но не това е съществено в случая.
Касиел се заема с проекта след смъртта на Иван Станев на 1 декември 2023 г., защото съзнава, че сегашното време е не по-малко сложно и „рисково“ от тогавашното – време на отчуждение, конформизъм, омрази, и обезценяване на човешкия живот. И защото е убедена, че бунтарският дух и гениалната креативност на режисьора – неин творчески кумир, ментор и баща на сина ѝ, не трябва да се забравят.
В „Представление и наказание“, чиято премиера се състоя преди седмица в центъра за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, Касиел Ноа Ашер освен играещ режисьор е и автор на сценичната версия. Тя е запазила към 90 процента от оригиналния текст на Иван Станев, който е преобладаващо в рими, като го е преструктурирала и в него е вплела и четири други негови неща – кратки едноминутни новели и стихове. Включила е и откъси от романа „Престъпление и наказание“ на Фьодор Михайлович Достоевски, докато самият Иван не е използвал в пиесата си части от великия опус на руския класик.
Така или иначе, още от заглавието става ясно, че едното се поражда от другото: Касиел нарича „Представление и наказание“ (текста) трансгресивна до бруталност реплика на романа на Достоевски. Невероятно е как в този парадоксален текст на Иван Станев (съответно и в спектакъла) е компресирана обемна белетристична творба от близо 500 страници, как римите на автора на пиесата – дръзки и присмехулни, пресъздават до болезненост вярно мрачното усещане за първообраза и случващото се в него.
Представлението въздейства на две сюжетни нива. Едното е репетиционният процес на малка трупа, която поставя спектакъл (а може би пърформанс, или в крайна сметка снима филм) по „Престъпление и наказание“. Тук Касиел Ноа Ашер също е в ролята на режисьора, а редом с нея на сцената са Явор Костов-Йондин (великолепен в моноспектакъла си „Сеч. Една възбуда“ по Томас Бернхард, както и тук), Яна Зайкова и Йоана Димитрова – възпитанички съответно на професорите Пенко Господинов и Иван Добчев, но започнали преди това актьорската си подготовка с Касиел, и Спартак Апостолов – ученик на проф. Снежина Танковска и Боян Арсов. Второто ниво е ставащото в самия роман. С ироничи, дори подигравчийски строфи е пресъздадено решението на Расколников да убие отвратителната бабичка лихварка, отиването му на разузнаване в дома й, връщането му за ужасяващото престъпление, после страхотните угризения и чувство за вина, които буквално го поболяват, идеята за покаяние и прераждане…
Ето и примери: „Не се колебай, ами дай! Стига си бил шушумига – стига! Покажи им на простаците – къде зимуват раците!“ или „Убий, Разколников, убий бабичката! Нека шурне вадичката на мръсната ѝ кръв. Тя ще лапне хвърлената стръв. Ще приеме фалшивия залог. Убий я – за да станеш Бог! Какво, че извършил си нещо зловещо! Това е най-малкото нещо! Ние те уверяваме! Ние те умоляваме! Убий тази гнида. Не бъди и ти мида! Ако искаш нещичко да значиш, границите трябва да прекрачиш. Да убием – без да гнием! Ха така – хоп, хоп. Чоп…“. И още: „Разколников бяга, а след него като тояга съвестта го налага! Крак му подлага...“, и т.н. Една страшна драма на угризения и вина, пресъздадена като черна комедия, при това без да се губи нито капка от точността на представите, които четенето на романа буди. Сякаш Иван Станев, иронизирайки, умишлено е искал да омаловажи ужаса в напрегнатото очакване на онова, което знаем, че ще се случи в класическия наратив, а екипът на Касиел като че ли няма нищо против това „неглижиране“ и дори търси и усилва този ефект…
Думите на самия Достоевски уплътняват докрай философската теория на героя, стояща в основата на убийството, според която хората се делят на обикновени и специални, които могат да прекрачват границите на позволеното в името на идеите си. Само че тя е развита не в разговор между Разколников и следователя Порфирий Петрович, а, според добро хрумване на Касиел – в интервю на съвременния проф. Романович с тв водещ. В същото време спектакълът описва и съмненията на актьорите от другия сюжет, които трябва да живеят в днешната сива и омерзителна действителност и да изиграят този екзистенциален дуализъм на „някога“ и „сега“ – „от всичко, което е ставало и под формата на история е оставало“.
Постепенно артистите навлизат в днешния реален „свят на доизживяване“, на насилие, изнасилвания, спасителни детеубийства и нови притчи. „Огромното напрежение ще подпухне. Господ от отвращение света ще духне“. Двете сюжетни нива в представлението неусетно се преплитат, за да се стигне до съдбовния и за оригинала, и за настоящия художествен факт въпрос: Въшка ли е човекът? Може ли да бъде заличен с едно замахване?... Накрая актьорите ще седнат като зрители, за да видят на екрана резултата от своя имагинерен труд и да потърсят отговора.
Спектакълът, по инвенция на Касиел Ноа Ашер, завършва с документални кадри с чувствително съдържание от времето на Третия райх и Холокоста – хвърляне на трупове в общи гробове. Снимани са от непрофесионални фотографи в Германия, Италия, Унгария – страни, в които е властвал нацизмът. Кадри на масови убийства, на прочистване на така наречени обикновени, ненужни човешки същества. Подобни неща непрекъснато продължават да се случват и те свидетелстват до какво води такъв род идеология като в „Представление/престъпление и наказание“, обяснява режисьорката, чийто спектакъл започва като (почти) невинна закачка и завършва като радикален политически театър.
Не знам как би се чувствал по време на него зрител, който не е чел романа на Достоевски – вероятно ще се наслаждава на неистовия игрови импулс в тази философска притча за сцена, а онзи, който познава оригинала – на виртуозния начин, по който той може да бъде „пренаписан“ и преобразен, оставайки си също толкова потрисащ.
Сценографията и костюмите са проектирани от Антония Пашова-Точка и Давид Илчев, музиката за спектакъла е на композитора Емилиян Гацов-Елби. Видео и монтаж – Деймиън Ривера. Асистент-режисьор е Зуи Ицхак Хашмонай, син на Касиел и Иван Станев. Следващите представления в „Топлоцентрала“ са на 16 февруари, 16 март и 13 април.
