Първият роман на Куентин Тарантино „Имало едно време... в Холивуд“ вече има български издател и дата на излизане. Преводът на Борислав Стефанов е готов, предстои редакция. Изданието е планирано за края на март, съобщиха от издателство „Кръг“.
В книгата си култовият автор на „Криминале“, „Гадни копилета“ и „Джанго без окови“ доразвива, преоткрива и преосмисля историята от едноименния филм. Включени са и няколко глави, посветени на живота на Клиф Бут (изигран във филма от Брад Пит, който спечели „Оскар“ за ролята). Предлагаме мнението на Денис Корсаков, представено в „Комсомолская правда“ в края на 2021 г.
"Мнозина подозираха, че Тарантино е направил "романизация" на филма - тоест буквално го е обработил сцена след сцена, така че да изглежда като роман. Но не, това изобщо не е вярно.
Тарантино малко или много се придържа към очертанията на сюжета. Романът има същите герои, които видяхме и във филма, изиграни от Леонардо ди Каприо (сравнително надареният и не особено умен актьор Рик Далтън) и Брад Пит (неговият дубльор Клиф Бут). Рик получава роля в поредния телевизионен уестърн и болезнено обмисля какво да прави с кариерата си, в която не се очертават възходи - само мечти за тях. А Клиф – едновременно прислужник и единствен приятел на Рик – обикаля Лос Анджелис, оглежда босоногите хипи момичета с интерес и леко подозрение, а вечер седи пред телевизора и храни свирепия си питбул Бранди.
Красивата актриса Шарън Тейт (Марго Роби) и нейният съпруг, режисьорът Роман Полански, се мяркат в задния план. В реалността Шарън Тейт беше брутално убита от престъпници от бандата на Чарлс Менсън през август 1969 г. Във филма Рик Далтън и Клиф Бут идват навреме на помощ и тя остава жива.
Тарантино поставя този шокиращ финал на филма в средата на книгата, като почти мързеливо го споменава в няколко абзаца. Но тук е пълно с ретроспекции от живота на героите - особено на Клиф Бут. Ако във филма само се намеква, че той е убил жена си, в книгата на убийството (с харпун) е посветена цяла глава - и тя е
толкова брутална, колкото само Тарантино може да я напише.
Има и изобилие от ретроспекции, но напред – техника, която обикновено не е много предпочитана в киното: действието непрекъснато скача в бъдещето (Тарантино описва как Далтън и Бут си прекарват времето през 70-те по снимачните площадки в Италия и Испания).
Отделни глави са посветени на сюжета на уестърна, в който се снима Далтън - действието се разгръща около този сюжет като роман в романа. И, разбира се, Тарантино бърза да разкаже на читателя всичко, което знае и мисли за киното и телевизията от 60-те години. А той знае за тях ужасно много: например, ако никога не сте чували за актьора Алдо Рей и неговия трагичен алкохолизъм, Тарантино ще ви разкаже за него с всички сочни подробности.
Защо книгата е лоша: Роман от тийнейджър, потънал в думите
Романът от гледна точка на Тарантино е преди всичко много букви. Много повече, отколкото в сценария. Толкова много, че е почти невъзможно да се справим с тях. Книгата му се разпада на части като жената на Клиф Бут. Да се говори за „композиция“ и „хармония“ в случая с „Имало едно време... в Холивуд“ би било кощунство: Тарантино грабва сюжетните линии, играе си с тях, докато му омръзне, после ги изхвърля и грабва следващите.
Този път няма нито актьори, нито оператор, които да разкажат историята с помощта само на картинки, диалози и монтаж - думите трябва да се подредят в изречения, изреченията - в абзаци, а това е трудна задача. Като цяло не е толкова лесно да се разбере защо Шарън Тейт и Роман Полански (а също и Чарлс Менсън) изобщо се появяват в сюжета, след като цялата им история се оказва демонстративно смачкана. Но всъщност всичко е смачкано в една или друга степен: можете да изхвърлите почти всяка глава и вместо нея да напишете друга. (...)
Разбира се, на своите 58 години Тарантино все още е тийнейджър. В тази книга сексът се споменава, мислят за него и си го спомнят, но няма нито една секс сцена. Клиф Бут е много по-суров, корав и жесток тип, отколкото във филма: Тарантино ентусиазирано рисува убийствата, които е извършил, всеки път му намира извинения и често му се възхищава. О, този садизъм от детската градина, съчетан с детска романтика: погледнете отново описанието на убийството в началото - в края на краищата имате ясно усещане, че пише 13-годишно дете. И, разбира се, само в ранна възраст е възможно да обичаш киното толкова безкористно и отчаяно, както го обича Тарантино.
Защо романът е добър: носталгия и кинознание от Клиф Бут
Верните фенове на Тарантино ще видят в романа не аматьорство и небрежност, а небрежност и свобода, подобни на тези, заради които някога са се влюбили в „Криминале“ и „Глутница кучета“. Разпадаща се композиция? А нали има филм, в който сякаш нищо не се разпада и който почти всички харесват. Романът може да се разглежда и като „допълнителни материали“, които разширяват света на „Имало едно време... в Холивуд“.
Разширява се главно биографията на Клиф. Има прекрасна глава за това как е намерил своя верен спътник, кучето Бранди. Има история за това как се е бил във войната, как е избягал от японски лагер за военнопленници, как след войната се е опитал да стане сводник в Париж. Но най-неочакваното откритие е, че Клиф Бут е киноман и ценител на арт хаус киното от 60-те, на Куросава и Фелини (въпреки че любовта към Фелини е краткотрайна: "когато Фелини реши, че животът е цирк, Клиф му каза arrivederci”).
„Клиф не беше достатъчно грамотен, за да пише критика във филмово списание, но достатъчно грамотен, за да разбере, че „Хирошима, моя любов“ е глупост. Беше достатъчно грамотен, за да знае, че Антониони е фалшив. Той също обичаше да гледа на нещата от нов ъгъл. След като видя "Балада за войника", започна да уважава съветските съюзници както никога преди това. След "Канал" на Анджей Вайда се замисли, че може би за него войната не е била толкова лоша, колкото за други войници. И след „Мостcтот“ на Бернхард Уики му се случи нещо, което самият той никога не бе очаквал: започна да скърби за германците. И така нататък, и така нататък: Клиф разсъждава за „До последен дъх“ на Годар, анализира „400-те удара“ на Трюфо и това, разбира се, са прекрасни страници.
Като цяло и другите персонажи стават все по-сложни, обемисти и по-интересни - Рик Далтън например е диагностициран с биполярно разстройство. Тъй като действието се развива в алтернативна вселена, авторът смело проследява кариерата на неговата преждевременно развита (и измислена) 8-годишна колежка Труди Фрейзър почти до XXI век, като споменава, че единствената номинация за „Оскар“ за главна роля, която тя е получила е от 1999 г. за "филма на Куентин Тарантино The Lady in Red, римейк на гангстерски епос, написан от сценариста Джон Сейлс" (уви, в нашата вселена няма такъв филм).
В нашия свят през 1969 г. Куентин е на шест години и живее в Лос Анджелис, където се развива "Имало едно време... в Холивуд". Малко преди края на романа Рик Далтън с други актьори влиза в бара "Залата на славата на алкохолиците", а там свири пианистът Кърт, който е бил истинският втори баща на истинския Тарантино. Той моли измисления Рик да му даде автограф за сина му, защото Рик е любимият му артист. И Рик се подписва на салфетка за сина на Кърт, Куентин – с уточнение „За редник Куентин“, с бърза скица на сержант Майк Луис (героят на Рик Далтън) с превръзка на окото, риза, на която пише "Куентин е готин" и добавя послепис: "Горете, нацисти, горете!"
Каквото и да се каже, все пак това е доста трогателно.
