Според една немного успокоителна „невчесана мисъл” на Станислав Йежи Лец всеки век си има своето Средновековие. Някой по-оптимистично настроен би могъл да предположи, че и обратното е вярно: всяко време и всяка човешка дейност си имат своята Златна ера. Поне за киното това наистина е вярно. За съжаление, тя отмина отдавна, преди повече от 50 години.
И въпреки това от края на миналия и началото на настоящия век гледаме все по-добри филми, без дори да ни се налага да излизаме от къщи. Защото живеем в Златната ера на телевизията. Всъщност американската телевизия има още две Златни ери. Първата е през 50-те, втората през 80-те години. Тук става дума за третата. За нея трябва да благодарим не на риалити състезанията, развлекателните предавания и сатиричните токшоута, още по-малко на информационните емисии, политическите или спортните предавания и съвсем не на културните блокове… Голямата заслуга е на сериалите.
Под добри сериали нямаме предвид тези латиноамерикански, турски, индийски, руски и български поредици, които показват българските ефирни телевизии. Не става дума и за германски и американски продукции като „Комисар Рекс”, „Хавай 5-0” и други подобни. В безплатните ефирни телевизии добрите сериали успяват да се промъкнат рядко и почти никога в праймтайма. Най-добрите днес са в платените канали и стрийминг платформите.
Първите лястовички на новата ера се появиха
още през 90-те години на миналия век
с легендарни образци на оригинална, качествена телевизия като първите два сезона на революционния „Туин Пийкс” на Дейвид Линч и Марк Фрост, все така смешния сериал „за нищо” „Сайнфелд” на Лари Дейвид и Джери Сайнфелд и неостаряващия „Приятели” на Дейвид Крейн и Марта Кауфман. За официално начало на Златната ера обаче най-подходящ е „Наркомрежа” на Дейвид Саймън и Ед Бърнс от 2002 г.
„Наркомрежа” е явление в съвременната култура. „Аз съм голям фен на “Наркомрежа” - не само един от най-добрите сериали, а едно от най-добрите произведения на изкуството в последните 20 години”, каза за него Барак Обама, който си има и любим герой (и той не е от полицаите). Създателят на „Наркомрежа” Дейвид Саймън, който е първо журналист, после писател и едва след това стига до телевизията, нарича творбата си „излъчена литература“.
Петте сезона са
като епичен роман
в пет части, всяка посветена на различни обществени групи и институции - полицията, престъпния свят, профсъюзите, политиците, образователната система… с техните противоречия, взаимовръзки и зависимости. Под прикритието на дълго криминално разследване сериалът роман представя широка палитра от пълнокръвни, богато нюансирани герои от различни обществени групи, без демонизация на злодеите и героизация на положителните образи.
Но „Наркомрежа” беше прекалено добър и задълбочен и въпреки масовото възхищение на критиците, покачило рейтинга му до 9.8, не предизвика съответния масов интерес сред публиката. Финалният епизод събра едва 1 млн. зрители. За сравнение -- финалите на „В обувките на Сатаната”, „Семейство Сопрано” и „Игра на тронове” имат съответно 10, 12 и 30 милиона зрители (последният при вече значително по-широко разпространение). Това не означава, че на „Наркомрежа” не му предстои светло зрителско бъдеще. Историята на изкуствата помни много случаи, когато успехът идва като бомба със закъснител.
Следващите най-добри сериали на ХХI век станаха популярни бързо, но продължават да бъдат много гледани години след края на първото им излъчване (както от нови поколения, така и по няколко пъти от предишните). Например „Нетфликс” плати на Warner Media 100 млн. долара годишна за правата на „Приятели” (приключил през 2004 г.) и той стана второто им най-гледано шоу през 2018-а.
Най-много зрители в „Нетфликс”
събра американската версия на комедийния сериал „Офисът” (базирана на едноименното шоу на Би Би Си с Рики Джервейс в главната роля). „Офисът” стартира по NBC през 2005 г. с 11 млн. зрители, за втория епизод останаха само 6, които в края на сезона паднаха до 4.8 млн. После създателите на сериала промениха някои настройки в хумора и публиката отново нарасна до 10 милиона, а през 2013-та последният сезон събра пред телевизорите 5.7 млн. души.
Пет години по-късно, вече в „Нетфликс”, „Офисът”, купен за $100 млн., се превърна в най-гледаното шоу на стрийминг гиганта, като надмина не само собствената си първоначална популярност, но и тази на „Приятели”. От началото на 2021 т. „Офисът” отива в новата стрийминг платформа NBC Universal, а „Приятели” - освен ако коронавирусът не забави старта ѝ - в новата платформа HBO Max. Затова пък от 2021 г. “Нетфликс” ще разполага със 180-те епизода на „Сайнфелд”. Сумата не е обявена официално, но според вътрешни източници тя е значително по-голяма от 450-те млн. долара, които HBO Max вече плати за „Приятели” и 500-те млн., дадени от NBCUniversal за “Офисът”.
Междувременно в медиите тече задочен
спор, подобен на онзи за кокошката и яйцето
- дали нарасналата популярност на “Офисът” и „Приятели” се дължи на „Нетфликс”, или успехът на компанията е заради качествата на двата сериала. Несъмнено много важна роля играят и новите технологии, които позволяват нови, по-удобни за милионите зрители начини за гледане на сериалите и останалата тв продукция.
Телевизията се развива и променя, докато киното продължава да стига до зрителите си, общо взето, по същия начин, както и преди 100 години. Откакто филмите проговориха, цените на билетите за кино само растат, а най-съществените новости са появата на 3D филмите и IMAX. Това много рядко (а за повечето хора никога не) е причина някой да отиде на кино. Главната причина винаги е филмът. И тук сериалите имат няколко предимства.
Ако десетилетия наред само киното предоставяше
избор какво и кога да гледаме,
пък макар и ограничен между 4-5 заглавия месечно, появата на видеокасетите сложи край на това предимство, а настаняването на филмите в интернет значително облекчи и свали цената на този процес.
Друго предимство е времетраенето. С годините филмите стават по-дълги, защото, ако им харесва, хората искат повече. Е, сериалите предлагат много повече и от най-дългия филм. Затова и повечето филми имат по толкова продължения, че са заприличали на сериали. Сега например чакаме „Бързи и яростни 9”, а това си е направо сериал. Само че, ако искате да гледате всеки епизод веднага щом се появи, зрелището ще ви излезе на цената на 9 билета за кино. С транспортните разходи - 10, дори без да броим пуканките и кока-колата. Докато в HBO GO или “Нетфликс” можете да гледате десет сериала с по 10 епизода всеки на цената на един или най-много два билета за кино.
С повече време сериалите имат повече място да дишат, да растат, да се развиват и да експериментират. Способността да се адаптират позволява далеч по-разнообразни начини за разказване, сюжетни ходове и герои. Също и възможност да бъдат разказвани по-сложни, комплексни истории. Това, както и фактът, че
в телевизията авторите имат по-голям контрол
върху работата си, отколкото в киното, където всичко решават студийните босове, доведе голяма част от най-добрите, сценаристи, режисьори и актьорите в телевизията.
Когато говорим за свобода, ето два примера. В епизод 11, сезон 2 на "Сайнфелд" Джери, Джордж и Илейн стоят във фоайето на китайски ресторант и чакат да се освободи маса. Джери вижда позната жена, но не може да се сети откъде я познава. Джордж иска да се обади по телефона, но все не му идва редът. Епизодът е заснет в реално време, без монтаж - 25 минути. От NBC отначало помислили, че липсват страници. После не искали да го излъчат, защото не виждали в него история, която да заинтересува зрителя. Лари Дейвид ги убедил да им се доверят.
В епизод 10 от сезон 3 на „В обувките на Сатаната” участват само Брайън Кранстън, Арън Пол и една муха, кой знае как попаднала в лабораторията. 50 минути Уолт и Джеси правят всичко възможно, за да я убият, преди да замърсила метамфетамина им. Режисьор е Райън Джонсън. Докато не го видите, няма да повярвате, но в тази серия има повече драма, екшън и съспенс, отколкото в целия последен сезон на „Под прикритие” например.
Накрая още две думи: ако ХХ век остана в историята на културата с появата на киното и джаза, ХХI може да се окаже векът с няколко велики сериала. Ако „Наркомрежа” беше излъчен десетина години по-късно и ако шведските академици гледаха повече телевизия, вместо да слушат Боб Дилън, кой знае — може би Нобеловата награда за литература през 2016 г. нямаше да отиде у музикант?
