В България вече не могат да се провеждат нормални избори. Не и след това, което се случи. И досега нещата бяха ужасно зле – от години гласуват едва между 30 и 40 процента от избирателите, което само по себе си е катастрофа. След съсипията, на която беше подложена изборната система, можем само да очакваме, че всичко ще стане още по-лошо.
Списъкът с отговорните е толкова дълъг, че на практика обхваща цялата държава. И в челото му се нарежда организаторът на изборите – Централната избирателна комисия (ЦИК). От години комисарите
на практика толерират проблемите на изборната система,
като просто не правят нищо за разрешаването им. Един пример – масовата замяна на членове на секционни комисии в навечерието на вота или дори в самия изборен ден.
Отдавна е ясно, че тук се крият два проблема – първо, партиите трудно намират хора за членове, и второ, тече политическа борба за контрола върху секционните комисии, където се отчитат изборните резултати. Последното се видя много ясно от битката между фракциите в ДПС преди вота миналия октомври. ЦИК е наясно с проблема, но освен да го споменава между другото в докладите си, не стори нищо, за да накара депутатите да се задействат и да променят това положение. А именно в секционните комисии се вършат някои от най-големите безобразия на изборите, както много ясно показаха кадри от видеонаблюдението, потресли България.
Тук минаваме към следващия виновник – прокуратурата. Държавното обвинение никога не е на мястото си, когато трябва да се разследват изборните престъпления. Знаем, че те започват далеч преди изборния ден – когато тръгнат политическите емисари по избирателните райони, за да раздават пари и да натискат хората да гласуват по определен начин. Сигнали за това имаше по време на предизборната кампания. За видеозаписите да не говорим, безобразията бяха толкова видими и направо нагли, че прокуратурата трябваше мигновено да се самосезира и да започне масирани разследвания.
Обвинението обаче демонстрира една странна пасивност и ленивост,
които изглеждат направо подозрителни на фона на внезапната и трескава активност, която разви към края на конституционното дело, по което се оспорваха изборите. А това беше момент, зареден с политическо напрежение заради очакването (което се оправда), че делото ще завърши с пренареждане на парламента. Това много силно наподобява ситуацията при воденето на преговорите за правителство, завършили със сформирането на кабинета на Росен Желязков. Тогава прокуратурата засипа парламента с искания за депутатски имунитети и така нажежи съвсем и без това горещия политически момент. И изниква резонният въпрос – защо обвинителите са най-дейни точно в такива моменти?
Споменавайки делото, стигаме до Конституционния съд (КС). Работата му по оспорването на изборите започна през ноември 2024 г., а сега сме март 2025 г. Никой не казва, че такава сложна задача е лесна за изпълнение, но все пак Изборният кодекс дава за това 2 месеца и човек би очаквал, че
точно КС, стожерът на правото, би трябвало да държи на законовите срокове.
Когато не става така, противниците му започват да раздухват обвинения – от „Възраждане“ посочиха, че срокът на делото изтича няколко дни преди да приключат преговорите за кабинета "Желязков".
После дойде историята с чувалите с изцяло или частично липсващи бюлетини. За това научихме от интервюта на едно от вещите лица и, ако прокуратурата тогава се беше задействала, може би нещата щяха да протекат по съвсем различен начин. Отговорност на КС също може да се търси – дори и да не желае да замесва прокуратурата по делото, съдът можеше поне да въвлече в експертизата неправителствените организации, които имат наблюдатели на изборите. Повече откритост и доверие в гражданското общество можеше да предотврати не само намесата на обвинението в края на делото, но и политическата експлозия в парламента, която ще нарани именно КС.
Така пристигаме в центъра на проблема – Народното събрание.
Оставяме настрана въпроса с дългогодишното бездействие на политиците спрямо изборните промени и безобразията, които сътворяват, когато все пак тръгнат да променят нещо. За това говорим много отдавна и нищо не се случва. Тук става въпрос за отношението към КС.
Едва ли някога ще забравим публичното обръщение на съдия Павлина Панова – председателят на съда, по обществената телевизия, в което фактически обвини ЦИК и държавното дружество "Информационно обслужване", че саботират приключването на конституционното дело. Малко по-късно прокуратурата се заинтересува от делото, което доведе до протести и политически обвинения от страна на опозиционни сили като ПП-ДБ, че управляващите от ГЕРБ-СДС и "управляващо-опозиционната" ДПС-НН стоят зад действията на обвинението и организират атака срещу КС.
Управляващите се усетиха, че вятърът духа срещу тях, и нанесоха контраудар в парламента. Това нямаше да е проблем, ако обект на удара беше ПП-ДБ – в крайна сметка, това е играта на политиците, да се бият едни с други. На мушката обаче попадна КС. В парламента се чуха обвинения, че съдът е политизиран и е впрегнат, за да манипулира изборните резултати по румънски сценарий, както обяви Тошко Йорданов от ИТН. Сходни оценки дадоха от ДПС-НН и МЕЧ, а лидерът на "Възраждане" Костадин Костадинов направо обяви съда за "престъпна структура", която трябва да бъде "заличена".
Така стана съвсем ясно, че почти всички политически групи в Народното събрание са настроени срещу КС. Това се видя и от приетата декларация на парламента, насочена срещу него. И не просто го критикуват, а изсипват най-тежки обиди и обвинения срещу него, че и му отправят закани. Това предвещава тежки дни занапред не само за КС, но и въобще за правния ред в България. Едно е да си недоволен и да критикуваш една институция, а съвсем друго е
да искаш унищожението й, само защото не ти харесва какво прави.
Особено институция като КС, която е централна за правовата държава в България.
Накрая стигаме до жертвата на всичко това – българският избирател. Едва ли тази противна история ще стимулира хората да ходят да гласуват; напротив, вероятно още повече ще ги отврати и отблъсне. Затова сега важното е да се направи нещо, което поне малко да позакърпи съсипания имидж на изборната система и да възстанови известно доверие. А това означава реформи – дълбоки и без дълго отлагане. Хората трябва да видят, че поне нещо се прави, за да се променят нещата. Иначе няма да се отлепим от дъното, което ударихме.
