Баба казваше, че татко говори еднакво езика на циганина отвъд реката в родното им Крумово и на певеца от операта. Лелка съжаляваше, че не са го пратили да учи оперно пеене. А той гледаше гълъби и пишеше стихове на салфетки. Обичаше ни тихо, без грам опит да ни налага волята си, но ни научи на живот за едната чест. Живееше над живота, на който плащаше всички сметки, останалото беше оставил на майка ни, защото „тя знае ред“, а неговият ум беше зает със световни дела.

Приемаше всичките ни аргументи, без един – че в този й вид не е възможна лява партия в България. Вярваше, че социалната справедливост е от Бога и живееше по този свой закон. Несъгласията ни посрещаше с тънката си усмивка, а когато съвсем не го слушахме, си тръгваше с нощния влак.

Събра и описа историята на селата из Ломския край в малката си, подредена книжка „Кът от Златията“. За дългогодишната си работа в строителството написа с премерена гордост неиздадената „Това построихме ние“.

Татко, който вдигаше тиража на поне два вестника, беше блъснат на пешеходната пътека пред РЕП-а в Монтана на 22 януари и си отиде на 4 февруари от усложенията - 13 дни след това, въпреки свръхусилията на изумителните лекари от болница „Света Ана“.

Благодарим им, че обгрижиха последните му дни, благодарим на Бога, че не го остави безпаметен инвалид.

Поклон пред паметта му!

От семейството