Днес светът почита 80-годишнината от освобождението на концентрационния лагер "Аушвиц", един от най-страшните символи на Холокоста. Много повече от държавните лидери обаче във фокуса на възпоменанията са 50-имата оцелели, които се завърнаха на мястото, където през Втората световна война преживяха ада. Някои от тях бяха сложили шапки или шалове на сини и бели райета, за да напомнят лагерните им униформи.
Кралски особи, премиери и президенти от над 50 държави се събирха аднес на мястото на лагера за възпоменателната церемония, която започна следобед. Сред присъстващите са британският крал Чарлз Трети, испанският крал Фелипе, Вилем-Александер на Нидерландия, Филип на Белгия, Фредерик на Дания, Хаакон на Норвегия, принцеса Виктория от Швеция, Еманюел Макрон, а също и президентите на Франция Еманюел Макрон, на Италия Серджо Матарела, на Австрия Александер ван дер Белен, германският канцлер Олаф Шолц и др. България ще бъде представлявана от президента Румен Радев.
"Аушвиц-Биркенау" е комплекс от концентрационни лагери в южна Полша, където нацисткият режим в Германия убива над 1 млн. души, повечето от тях евреи, но също поляци, роми, политически затворници и военнопленници. Основан е през 1940 г. в бивши бараки в полския град Освиенцим и отначало е използван за задържане на полски затворници, сред които католически свещеници и членове на съпротивата. По-късно нацистите основават още 40 лагера в района, включително Биркенау, като ги използват за масови убийства в газови камери. От 1,3 милиона души, изпратени в комплекса между 1940 и 1945 г., около 1,1 милиона са убити, като от тях 1 милион са евреи.
На 17 януари 1945 г. с наближаването на съветските войски, паравоенните формирования СС принуждават 60 000 полуживи затворници да тръгнат на запад в т.нар. поход на смъртта. През следващите дни газовите камери и крематориумите в Биркенау са взривени. На 27 януари в комплекса пристигат съветски войски, които заварват около 7000 живи затворници. Борис Полевой, кореспондент на "Правда", разказва: "Видях хора толкова слаби, че се люлееха като клони на вятъра, хора, чиято възраст човек не можеше по никакъв начин да отгатне".
"Аушвиц" се асоциира с неизмерими страдания, смърт и безчовечна жестокост, но две жени разказват за нещо неочаквано, което този зловещ лагер на смъртта им донесъл: живот, въпреки всичко. Елена Сборник е родена на 30 април 1945 г. в лазарета на полския лагер, няколко месеца след освобождението на "Аушвиц". Тя била болно и слабо дете, което лекарите на Червения кръст считали почти за безнадеждно да оцелее. Но Елена ги опровергава. Нещо още по-невероятно е, че нейната по-голяма сестра, Ева Умлауф, оцелява в "Аушвиц" като бебе. Двете разказват историята си пред "Вашингтон поуст".
Ева е преместена в "Аушвиц" на 3 ноември 1944 г. — само няколко дни след като нацистите унищожили крематориумите, опитвайки се да скрият злодеянията си от света. Нито една от сестрите не помни престоя си в лагера, но след спасяването им са върнати на 21-годишната им майка Агнес и се установяват в семейния дом в Тренчин, Словакия, където ги възприемали с особено благоговение. „Ние бяхме 'чудесата на Освиенцим'“, спомня си Умлауф. Повечето от 700-те бебета, родени в лагера, погиват. Организацията Claims Conference, която предоставя помощ на оцелелите от Холокоста, разказва за сестрите в рамките на цифровата медийна кампания #RememberThis, в която се включват 80 оцелели от лагера през тази знаменателна година. Двете „чудо-бебета“ сега са успешни жени: Сборник е специалист по вътрешни болести, а Умлауф — педиатър и психотерапевт, и двете в Германия, където по-голямата сестра активно изнася лекции и говори за опасностите от антисемитизма.
Албрехт „Алби” Вайнберг е роден през 1924 г. в село Фендорф-Раудерфен в северна Германия, в семейството на Алфред и Флора Вайнберг. Бащата му бил търговец с добитък и месар, а животът преди нацистите бил идиличен и спокоен. „Живеехме щастливо с нашите съседи. Когато те празнуваха Коледа, ни канеха, когато ние празнувахме Ханука, те идваха при нас“, спомня си Алби за безгрижните дни на своето детство. На това се слага край през Кристалната нощ. На 9 ноември 1938 г. Албрехт и семейството му са изгонени от дома им, преследвани по улиците и заключени в местната кланица, където ги заставили да работят и чистят свинарниците. През октомври 1944 г. Алфред и Флора били депортирани в Терезинщат, а после в "Аушвиц", където загинали. Албрехт и неговите братя и сестри попадат в лагера през април 1943 г, където по-малките са отделени от по-големия си брат Дитер. Изпратени са в трудовия лагер "Моновиц", където работят за компанията IG Farben, произвеждаща материали за военната промишленост.
След две години робски труд, Албрехт оцелява през няколко марша на смъртта и накрая се оказва в "Берген-Белзен" почти на ръба на живота, където е спасен от британски войници. Когато го извеждат от лагера, Албрехт тежи само 29 кг. След войната Албрехт и сестра му Фридел емигрират в САЩ през 1947 г. Там Алби започва нов живот и остава над 60 г. в Америка. Съдбата го връща в Германия през 2011 г. покрай инсулта на сестра му. През 2013 г. Албрехт започва да изнася лекции в училища, споделяйки своята история за Холокоста. „Всеки ден, когато се поглеждам в огледалото и виждам своята татуировка, сякаш се връщам в "Аушвиц“, казва Албрехт.
Минду Хорник, на 95 години, е родена през 1929 г. в Чехословакия, в малкото еврейско селце Руски Поле, сгушено в Карпатските планини. В тази малка общност живеели едва 50–60 души, а животът бил спокоен и прост. Семействата се познавали от поколения, а децата играели из хълмовете и горите, без да подозират, че скоро светът им ще рухне. Минду е на 10 г., когато баща й е насилствено изпратен в трудов лагер, а семейството е депортирано в гетото в Кошице, където хората живеели в нечовешки условия, борейки се с глад, болести и страх от неизвестното. През 1942 г., 14-годишната Минду е натъпкана с хиляди други затворници в товарни вагони. При пристигането си в "Аушвиц" забелязала странен надпис на полски: "Oświęcim". "Никога не съм чувала за това място", казала майка ѝ, опитвайки се да надникне през процепите на вагона. Вратата се отворила със скърцане, и есесовците започнали да крещят, нареждайки на хората да излизат. Минду и сестра ѝ Била са разделени от майка си и малките си братя – Йозеф (11 г.) и Самуел (6 г.). Същия ден майката и момчетата са убити в газовите камери. Един капо (евреин, който работел за нацистите) прошепнал на Минду и сестра ѝ: "Казвайте, че сте на 17 и 19 години. Това може да ви спаси."
Следващите месеци били ад. "Наистина вярвахме, че сме попаднали в ада", — разказва Минду. Двете сестри били изпратени в частта на лагера, известна като "Канада", където затворниците сортирали вещите на убитите. Скоро разбрали, че въздухът, пълен с пепел, идва от крематориумите. "Веднъж видяхме как тънка струйка дим се издига към небето и попитахме какво е това. Казаха ни: "Там е вашето семейство."
Храната в лагера била оскъдна и унизителна – водниста супа с парченца ряпа и корав къс хляб. По-късно разбрали, че в храната добавяли бромид, за да спрат менструацията на жените – нацистите не искали лагерничките да раждат.
Шест месеца по-късно Минду и Била са прехвърлени в друг лагер – "Нойенгамме", а след това в "Люберштет-Билое", близо до Хамбург. Работата във военния завод била тежка и опасна – те трябвало да сглобяват гранати и мини за Луфтвафе. Но в сравнение с "Аушвиц" условията били "по-добри" – леглата били покрити със слама, а в супата понякога имало бобови зърна.
През пролетта на 1945 г. Минду и сестра ѝ са натоварени на пореден транспорт. Влакът бил бомбардиран от британски изтребители "Тайфун", които не знаели, че вътре има затворници. Един от ударите разкъсва покрива на вагона, убивайки около 50 момичета от нейната група. Минду оцелява само благодарение на сестра си, която я бутнала под седалката. Заключените трябвало да бъдат отведени до пристанището в Любек, където нацистите планирали да ги качат на кораби и да ги потопят в морето, за да заличат следите. Но заради атаката влакът бил забавен, което ги спасило. По-късно британските пилоти, мислейки, че корабите превозват високопоставени есесовци, ги бомбардирали, убивайки хиляди затворници.
"Все още не мога да повярвам, че оцеляхме", казва Минду. През април 1948 г. пристига във Великобритания. Вместо радост от освобождението, я посрещат сивота, смог и угрижени лица. "Очаквах да видя щастливи хора, но разбрах, че войната е унищожила животи не само в лагерите", казва тя. Минду мълчи за Холокоста 40 години. "Беше ми нужно огромно усилие, за да отключа тези спомени," казва тя.
През 2014 г. тя се върнала в Аушвиц. "Мислех, че ще се справя, но когато видях бараките, портата, крематориумите… сякаш всичко се върна. Просто легнах на дивана и не можех да мръдна." Второто ѝ посещение, през 2019 г., било по-леко. През 2018 г. за първи път след войната посетила Германия. "Не исках да ходя, но заминах с децата и внуците си. Това беше важно не само за мен, но и за тях. Те трябва да знаят истината," разказва тя. Днес Минду продължава да разказва историята си на младите хора, за да не се повтори никога Холокоста. "Виждам как ме слушат и разбирам – ако те научат истината, ако осъзнаят какво причинява омразата, може би светът ще стане по-добър," убедена е тя.
Ели Визел (1928–2016). Писател, правозащитник и философ, чие име става символ на борбата за паметта за Холокоста и защитата на човешките права. Той е роден на 30 септември 1928 г. в малко градче в Румъния (тогава част от Кралство Унгария) в еврейско семейство. През 1944 година, когато е на 15 години, семейството му е депортирано в Аушвиц, където преживява ужаса на концентрационния лагер. Визел и баща му впоследствие са прехвърлени в Бухенвалд, където Ели губи баща си от изтощение и болести.
Периодът в лагерите става за Визел не само ужасно физическо изпитание, но и дълбок духовен потрес. Смъртта на близките, жестокостта на нацистите, загубата на вярата в човечеството — всичко това оставя неизличим отпечатък в живота му. Въпреки това, именно преживените страдания стават основата на неговата последваща работа и борба за паметта за Холокоста.
След края на войната Визел живее в Париж, където започва да учи в Сорбоната, а също така става журналист и писател. През 1955 г. той написва своята автобиографична книга „Нощ“ („La Nuit“), която е призната за една от най-силните и откровени книги за Холокоста. През 1986 г. Визел получава Нобелова награда за мир за усилията си в запазването на паметта за Холокоста и борбата за човешките права. Неговата дейност включва работа в различни международни организации, включително създаването на Мемориала на Холокоста във Вашингтон.
Виктор Франкъл (1905–1997). Австрийски психиатър, невролог, философ. Франкъл е роден на 26 март 1905 г. във Виена, в еврейско семейство. Неговият живот и научна дейност са тясно свързани с личните му преживявания, по-специално с това как е оцелял при ужасните условия на нацистките концентрационни лагери.
Когато нацистите завладяват Австрия, Франкъл е арестуван и депортиран в концентрационен лагер. Той попада в Аушвиц, а след това и в Дахау, където преживява невероятни страдания, губи семейството си, включително жена си, родителите си и братята си. Но въпреки физическата и психологическата болка, Франкъл намира в себе си сили за оцеляване, което става основа за неговата бъдеща работа.
Бъдейки психиатър, Франкъл започва да наблюдава как неговите събратя по нещастие реагират на условията в лагера. Той забелязал, че хората, които запазват вътрешния смисъл на живота дори в най-страшните ситуации, са по-склонни да оцелеят.
