Изящна като статуетка, Стефания Колева на вид не е типичната комедийна звезда, но така се случва още в началото на кариерата й, че режисьорите, освен като нежна романтична героиня, я виждат и като момиче, което умее да разсмива. Така редом с непосилната трагедия на „Емилия Галоти“ на Лесинг, тя изнася на плещите си и шеметната история на „Четвъртата сестра“ от Януш Гловацки или пък яхва метлата като Наташа в „Майстора и Маргарита“ на Теди Москов в „Армията“. Вече в Народния театър, Стефания страда за приятели, покосени от СПИН, в „Ангели в Америка“ от Тони Кушнер, но и се весели с „Веселите уиндзорки“ на Шекспир, ври и кипи в абсурдните преживелици от „НЕОдачници“ по Горки в прочита на Иван Пантелеев или скромно руменее като бивше гадже на героя на Иван Юруков в „Едни момичета“. Наскоро Колева бе избрана от прочутия Деклан Донелан за проекта му „Медея“ по Еврипид с труден поетичен текст – в стихове, но неримувани, които в актьорските упражнения се „накъсват“ на срички и изпълнителите се движат от място до място по сцената, за да свикнат да разпределят правилно въздуха си в наподобяването на антична реч…
Извън задълженията на щата Стефания Колева стана неизменна 1/3 от извънредно готините комедии на Здрава Каменова „Извънредно положение“, „Извънредно любовно“ и „Извънредно неудобно“ със Здрава и Богдана Трифонова на сцената. А най-новото предизвикателство пред нея е от драматурга и режисьор Николай Гундеров – неговото унисекс-остроумно авторско произведение „Без гаранция“, нещо между стендъп комедия и чист театър. В него Стефания и Деян Ангелов-Додо „се замерват“ със смешни монолози, разкриващи женската и мъжката гледна точка към нещата от живота: излъскана от употреба или съвсем нестандартна. И се „докосват“ в диалози, в които искрено споделят притесненията на Адам и Ева при първа среща, при всяка рутинна среща или при онази среща, която са решили да е последна. Защото в любовта успеваемостта е без гаранция... „Това все едно вчера ми се е случило“, казват дамите за видяното на сцената, а мъжете се обръщат към жените си: „Ето, чуваш ли, виждаш ли – така правиш и ти!“. Припознаването в персонажите е гарантирано, защото са вдъхновени от реалния опит на автора и актьорите.
Семирамида пиниз
Бях приета във ВИТИЗ при Леон Даниел, обаче той не взе клас и трябваше класът, който бе вече сформирал, да се разпредели между Елена Баева и Димитрина Гюрова. При проф. Гюрова се оказах първа под чертата, а Елена Баева ме беше скъсала. Казах си: щом тези жени не ме искат, нищо не е на всяка цена – и се записах в „Кукли“. Една година бях в класа на проф. Дора Рускова, но усетих, че това не е моето. Дора Рускова беше изключително строга по отношение на това да се започва загрявка в 7.30 или 8.00 часа. Аз много трудно ставам и винаги закъснявах, а тя заключваше аудиторията и ни водеше „отсъстващи“, за да ни създаде някакви навици, но за мен това беше прекалено. Веднъж нещо пак бях закъсняла и се мотаех плачеща по коридора, когато мина Мариус и, като разбра какво е станало, ми каза: „Защо не се прехвърлиш?“… Той също е бил приет при Дора Рускова, а вече учеше при Коко Азарян. И тогава ми светна, че наистина мога да го направя. „Кой взима клас?“ – Стефан Данаилов. Разговорът ни беше кратък, но аз си казах: край – това ще е!
Още беше лято. Бях завършила I курс с две четворки – по актьорско и по кукли. Отидох при Стефан Данаилов: така и така, искам да съм във вашия клас… А той: „Мойто момиче, чакай бе, то още няма кандидатстудентски изпити…“. При следващата ни среща беше проверил и каза: „Имаш две четворки – не може да стане. Трябва да имаш поне петици, за да се прехвърлиш. Ще се явиш на изпит“. Аз викам: „Ами, добре“. Обаче явявайки се, не бях споменала на Дора Рускова, че го правя, и ако Стефан Данаилов не ме вземеше, губех студентски права. На първи кръг всички кандидат-студенти минаха, аз останах най-накрая, направих няколко етюда, той ми даде задачи и в един момент ме прекъсна: „Чакай малко, моето момиче…“. Извика ректора и всички други, от които зависи, и обяви, че с тяхна благословия ще ме вземе в класа си. За което съм му изключително благодарна: много ми помогна и като изграждане, и като начин на мислене, и като поглед върху театъра. Мастера не беше голям теоретик, но врял и кипял в професията – а този опит няма как да се предаде, ако не си действащ актьор. Много се грижеше за студентите си, непрекъснато повтаряше, че трябва да сме на сцена, никога не ни е спирал, когато са идвали предложения за работа. Мои колеги още като студенти играеха дори в Народния театър – вярно, в масовка, но дишаха този въздух и се срещаха с големи артисти.
Коко Азарян пък беше философ. Аз съм щастлива, че и с него съм работила, той страшно умееше да докосва душицата. И правеше много интересни бележки. Когато поставяше „Бая си на бълхите“ от Боян Папазов в Театъра на Армията, където бях на щат, за моята героиня Линда казваше: „Виж сега, това е Семирамида пиниз!“. А де?! Нищо не разбрах, но той си е имал нещо наум. Реших, че Линда е фантазьорка и си живее в нейния си свят – може би искаше да се подсили този ефект. Поне аз така си го „преведох“ и така си направих героинята.
Да сбъркаш името на мъжа си
В младите си актьорски години съм имала много смешни ситуации на сцената. В един от първите сезони в Театъра на Армията излязох със загащена в чорапогащника рокля. Играем Шекспировата комедия „Много шум за нищо“ (и те все още я играят, но вече с обновен състав), аз съм в ролята на Маргарита. С Иван Радоев имаме сцена, в която аз трябва да му кажа какво се случва с героинята на Кристина Янева, която той харесва. Правя се на леко пийнала и се разхождам насам-натам с една дамаджана – под режисурата на Краси Спасов, светла му памет. Бях се загащила хубавичко с чорапогащника и без да разбера съм излязла на сцената по дупе. Ама въобще не съм се усетила, въобще. И се въртя и се чудя: „Ама защо ми се смеят толкова тези хора? Боже, толкова пък да съм забавна?!“. Публиката се заливаше от смях, а Иван Радоев не можа да издържи и се изниза. Останах сама на сцената и, какво да правя, излязох и аз и най-сетне видях за какво става въпрос. Помощник-режисьорката също ме видя и се притече на помощ. Прихнахме, но аз се засрамих жестоко…
Сега, в настоящето, с Герасим Георгиев-Геро играехме „Лъжи ме, обичам те“ от Алън Ейкбърн, където сме мъж и жена. В пиесата той се казва Франк. А аз се изцепвам: „Фре-е-е-д!“. И зад кулисите чувам: „Уилма!!!“, сякаш сме Семейство Флинтстоун... Той е много рефлективен, изключителен импровизатор е и винаги знае как да реагира, за да излезе от положение. Смешно сe получава при мен, защото аз наистина много трудно помня имена, което е голям недостатък за един актьор. Винаги преди представление карам всеки да ми припомни как се казва героят му в спектакъла, за да си го набия в главата. А Геро казва: „Ще ходим с баджове, за да се разпознаваме“…
Лапсуси със скандалки
И лапсуси много често правя. В „Ножица трепач“ например имам реплика „Дори и на тъпа патка като мене й е ясно, че ако хванат теб, завличаш и мен“ – героинята ми е доста „разджасана“ и елементарна по отношение на говора. И така, аз казвам: „Дори и на тъпа пу…ка като мен…“... Казвам го и чувам какво съм казала, но то няма връщане – не можеш да го засмучеш обратно, ужас, ужас… И пак имаше излизане на хора от сцената. Жоро Къркеланов излезе, Иван Радоев също излезе, Ненчо Илчев се обърна с гръб, Гергана Данданова до мене едва се сдържаше…
Дъщеря ми Катерина бъркаше думите като майка си, преди да се научи да говори добре. Ще ходим на разходка и тя: „Хайде да слагаме скандалките и да излизаме!“, така ме извеждаше навън... Сега тя е втора година студентка в УАСГ, учи архитектура и е сериозен човек, общо-взето от двете аз съм детето. Много я обичам, много ми липсва, защото много пътувам със спектаклите, а ми се иска да си седна с нея да си поговорим повече, но и нейните ангажименти са доста покрай ученето, а и допълнително работи. Но като влезем в режим на говорене е изключително приятно, защото освен добър слушател е и добър събеседник, прави точни заключения и изобщо... приятелче е.
