В „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности“ се е гмурнала пленителната актриса София Бобчева. Не, в Народния театър няма да възстановяват любимия й спектакъл с това заглавие, който й донесе първата голяма професионална награда – „Икар 2018“ за поддържаща роля. Просто тя е за пръв път на море с вече проходилата си дъщеричка. Но блондинката се надява и този път чаровете да са повече от белите, защото по принцип морето за нея е винаги с положителен знак: там се е запознала и с бащата на Стефани-Ирини – шеф-готвача Борис.
В артистичната й кариера нещата също са на шест. И през лятото продължава да пътува из страната с Александър Кадиев и хитовата комедия на Иво Сиромахов „Игра за двама“. На 1 август ще я покажат и на София Самър Фест. В Народния театър започна репетиции с режисьорката Василена Радева в пиесата на Кристофър Дюранг „Бебе на борда“. Премиерата е на 13 септември, петък, и София се надява тази фаталност да е щастлива. Така както за нея късметлийска е и личната покана на Галин Стоев да се превъплъти във Валентина Матвиенко - председателя на Съвета на федерацията на Русия, в неговия проект „Хага“. Ролята е на реална личност, която целият свят ненавижда и сатанизира, но образът е полифоничен и аргументира защо милиони хора все още изпитват носталгия по СССР и соца. „Беше интересно, защото беше трудно. За мен е много важно да си заобичаш героя, какъвто и да е той“, обяснява тя. Заради тази роля София Бобчева си прекъсва отпуска по майчинство, но и за миг не е съжалила за това – тя е участвала и в предишната режисьорска работа на Галин „Танцът Делхи“ и е наясно, че той не идва всяка година от Франция да поставя в Народния.
В киното София е постоянен избор и на режисьора Ивайло Пенчев – той извади наяве комедийния й блясък в „Летовници“, снима я и в „Чичо Коледа“, а сега й е отредил роля в новия си филм „Рожден ден“.
Козметика, тествана върху животни
Една история от снимачната площадка, която показва какво може да направи човек там, без дори да разбере. Когато снимахме сериала „Скъпи наследници“, моята героиня имаше специални отношения с едни деца, които не я харесваха много-много и вечно й правеха номера. Бяха взели едно червило-гланц, с което бяха намазали друг герой от сериала – прасето Чочко, което е истинско прасе: в началото беше малко, но стана 200-килограмова свиня. Бяха заснели сцена, в която му намазват зурлата с този гланц. Вицът беше в това, че те после по сценарий уж ми правят подаръци, аз намирам подаръка и много щастлива се намазвам с гланца – същия, с който са мазали прасето. Вече снимаме сцената, в която аз трябва да намеря подаръка, да го взема и пред едно огледалце да се гримирам цялата с тоя гланц – в това е смешката. И изведнъж виждам – търчи реквизиторът и вика отдалеч: „Нееее, сприиии! Стоп! Стоп! Какво правиш?“ – „Играя, какво да правя?!“ – „Не с този гланц! То трябваше друг гланц да вземем, но ние забравихме… Тоя е същият, дето мазахме свинята“. Та това ми се случи – ползвахме една и съща козметика с прасето Чочко. Ама не съм се сърдила, защото ми стана много смешно и на мен…
Да ти падне маймуна на главата
И тази случка пак е свързана с животни, но е толкова странна, че не се уморявам да я разказвам. Преди време – още бях в гимназията, с майка ми се разхождахме по улиците на Варна. Тя е учителка и беше там през лятото на лагер с ученици. Разглеждахме магазините, беше много приятно, но точно когато минавахме под тентата на едно заведение, изведнъж нещо ми падна на главата. Аз започнах да викам, да крещя, защото не можех да разбера какво е – първо помислих, че е умряла котка. Някакви космати лапи взеха да ме скубят – наистина изпаднах в шок насред главната улица на Варна. Имах слънчеви очила на главата, съществото ги дръпна и внезапно се отскубна. Поглеждам нагоре и виждам – една маймуна с железни гащи с верига на тентата отгоре. Тя била атракция на заведението, ама аз отде да знам… Та тя ми се метнала на главата, взела ми очилата и сега седи горе с моите очила! Всички се смеят, аз пищя, а майка ми отдолу размахва пръст: „Върни й очилата, върни очилата!“… Е, върна ги, но бяха вече счупени. Като се прибрахме в лагера и разказахме историята, всички просто не можеха да повярват как е възможно човек, докато се разхожда, да му падне маймуна на главата… Скоро след това – имаше един вестник „Нощен труд“ – бяха писали статия за тая маймуна и даже бяха споменали и моята история. Виках си тогава: виж как и аз станах известна покрай маймуната…
Като принцесите от кутийката
Много мислих къде да хвърля пъпа на дъщеричката ни Стефани-Ирини. Мислих, разсъждавах – нищо не можех да измисля. В театъра не ми се щеше – нека тя един ден да прецени дали иска да става актриса, а не да го предопределям аз. Веднъж наскоро сънувах някакъв приказен сън – не го помнех точно, но приказното усещане ми остана. На другия ден щяхме да ходим на разходка в парка на двореца „Врана“. Реших да взема пъпа и да го хвърля в двореца да става принцеса – какво пък, звучеше ми много добре. Взех го, както беше сложен в една кутийка, и отидохме. Там отварям кутийката, която ми бяха подарили още при раждането, и се сещам, че в нея имаше една малка принцеса на „Дисни“ и че цялата кутия отвътре е изрисувана с принцеси на „Дисни“. Бях забравила. Чак като я отворих, свързах нещата. Викам си: „Това е знак! Много добре съвпаднаха нещата! Нека е принцеса!“…
Стефани-Ирини е кръстена на дядо си Стефан и баба си Ирина – моите родители. Много се смях, когато в някакъв сайт бяха взели от Фейсбук снимката на крачетата й с коледни чорапки и бяха написали как София Бобчева празнува първата Коледа на малкия Стефчо, който е кръстен на баба си Ирина. Беше изключително смешно. Малката е много забавна, много активна, иска тя да е в центъра на събитията, да има екшън. Не обича да й чета приказки – мислех, че като актриса ще съм й интересна за гледане, но не е така. Тя е на година и девет месеца и вече си слага моите токчета, слънчевите очила, взима един чадър, отива до вратата и ми праща целувки, все едно излиза. Като се гримирам вкъщи преди представление, ме гледа и с боичките от детския клуб се маже по лицето. Хем разбира всичко, хем си прави каквото иска, хем още не може някои неща…
Како Софи, знам, че си вътре!
Тази история е за това колко съм наивна. Как ме измамиха за пореден път, ама с много заплетена измама. Правеха ремонт на покрива и комините на нашата кооперация. Прибирам се аз вкъщи, пускам си печката, дърпам абсорбатора и изведнъж от него изскочи някаква черна прах – цялата къща стана в мъгла и фини частици прах. Тръгвам да се качвам нагоре към тавана да се разправям с майсторите и виждам само един работник от ромски произход. Викам: „Какво стана?“, а той: „Какво стана?“. „Ела ти да ми кажеш какво стана!“ и той казва: „Чакай да видя“. Влиза вкъщи, гледа – „О, да, тука една дупка, то от комина е паднало. Ей сега ще ти го оправя, няма да се притесняваш. Дай ми само толкова и толкова пари да отидем да купим вар ако, искаш ела с мене“… Аз му дадох, те не бяха много пари, ама после разбрах, че много по-малко струва тая вар. Но това няма значение в случая. „Сега ще ти го оправя, ти само си седи, пий си кафенце…“. Замаза дупката, обаче много грозно. Развъртя се из цялата къща: „Аз ще ти изчистя, само тука може ли, како Софи (той по-голям от мене, а ми вика „како“), да оставя един компютър при тебе да ми го пазиш, защото сега отивам на друг обект и не мога да го мъкна. Ще мина да си го взема утре“ – бяхме си станали вече едва ли не близки. Съгласих се. Майка ми се прибира, вижда цялата работа – първо тая дупка как е замазана, все едно малко дете с пластилин го е правило… Качва се тя горе да види какво е станало и се оказва, че работниците тоя ден били в почивка, а и те въобще нямали такъв майстор – този човек не бил от тяхната бригада. После видя и компютъра. „Какъв е тоя компютър? Веднага да се махне оттук“ – и го изкара в двора ни. По едно време адвокатът от третия етаж под нас слиза и вика: „Какво прави тоя компютър тука?“ – „Той е на един работник, дето ще си го вземе утре. Аз обещах да му го пазя“, обяснявам. „Ама как, това е моят компютър! Аз си го бях оставил на тавана!“. И си го взе. Мале, ами тоя ще дойде да си го иска, аз как ще се разправям с него?! И наистина, на другия ден той почва да ми звъни на вратата, аз не отварям. „Како Софи, како Софи, знам, че си вътре!“… аз мълча. След малко дойде с баща си – и двамата звънят и викат „Како Софи“. Много време седяха отпред, едвам се отървах да не ме вкарат в тия измами… Но, слава Богу, компютърът се върна при собственика си, иначе щеше да има с мое „съдействие“ и кражба в кооперацията…
Как станах и останах блондинка
Разбира се, че искам да разкажа и за моя учител Стефан Данаилов. Тези неща трябва да се помнят, да се разказват – колкото повече хора могат да научат за тях, толкова по-хубаво, защото такива личности като него не се срещат. Нещата, които той правеше за нас като негови студенти, все едно сме негови деца, са просто пословични. Никога няма да забравя: още в първи курс втория семестър ни изпрати момичетата от класа (тогава момчетата много ревнуваха, но той се имаше отношение към дамите) в една фабрика за обувки извън София. Тя беше на негов приятел и Мастера искаше да си изберем подарък от тях – по едни зимни и едни летни обувки. Аз си харесах кожени ботуши и прекрасни сандали – всички си избрахме страхотни обувки: от Стефан Данаилов и от неговия приятел. По-късно имаше голямо шоу за прически в Народния театър с участието на най-известните коафьори тогава и той ни прати пак нас, момичетата, да ни преобразят. Мен наистина ме преобразиха, защото аз не бях руса, по принцип не съм блондинка, изрусиха ме на това шоу. А той, като ме видя, каза: „Много ти отива така, така да си седиш – руса да останеш“. Оттогава съм си блондинка – той, дето се вика, ми предначерта пътя.
Друг жест, какъвто според мен никой друг не би направил, беше когато ни изпрати във Франция на разменни начала с френски студенти. Там за двайсетина дена направихме представление, изиграхме го – екскурзия с уъркшоп един вид. Заминахме целият клас и на тръгване той каза: „Вижте сега, може някой да закъса, да останете без пари и да не можете да се оправите там“ – и ни даде една от своите банкови карти. Вика: ако се наложи, да си имате, да не се притеснявате, ето ви – и я даде на отговорника на класа. Това никога не съм чувала някой да го прави. То е само част от много, много истории покрай него, които свидетелстват какво правеше за своите студенти. Когато той беше до нас, ние се чувствахме като царе.
