Част от култови тв проекти като „Комиците“ и „Столичани в повече“, аплодиран в театър „Българска армия“ в звездни постановки като „Ножица трепач“, „Финале гранде“, „Мнго шум за нищо“, „По-големият син“, а напоследък и в „Забранените фокуси на Ненчо“, където му асистира Кака Лара, или в продукцията на Пловдивския театър „Догодина по същото време“ в дует с Алекс Сърчаджиева: навършвайки 50, обичаният актьор Ненчо Илчев реши да направи равносметка на живота си дотук. И тази равносметка, с помощта на сценариста Емил Бонев, ще се излее в първи моноспектакъл с премиера на 20 и 21 октомври в Смолян и на 26 ноември в „Театро“ в София. Самият Ненчо не го нарича моноспектакъл, а по-скоро мотивационен спектакъл за това как едно малко дете с една голяма мечта, ако много вярва и много иска, може да я сбъдне, за да каже на финала „Щастлив съм“. Това е и заглавието, макар актьорът илюзионист да е наясно, че хората обикновено бягат от тези силни думи, страхуват се да ги произнесат, за да не се развали магията. Той обаче чистосърдечно си признава – пред себе си, пред публиката и пред Господ. И е благодарен.
Моноспектакълът „Щастлив съм“ ще бъде пълен с реални случки от живота на Ненчо Илчев. Той е от онези късметлии, които сякаш привличат интересните истории като магнит, а дори и обикновените, разказани от него, се превръщат в сюблимни. Защото има сетива да разпознае знаците на съдбата. Някои от преживелиците му ще видите и на сцената, други може да прочетете само тук.
Да „купиш“ фокуси от Мистер Сенко
Бях на 13 години, когато написах писмо на Мистер Сенко. Той по онова време беше голяма легенда като илюзионист. Баща ми откри една статия във вестника – даже помня и вестника, „Работническо дело“: „Мистер Сенко посреща гости всеки ден за 80-годишнината си“. Видях от статията адреса и му написах по детски писмо, че съм от Момчиловци, че искам да отида при него, да стана и аз илюзионист. Никога не съм очаквал, че след 10 дни баща ми ще намери в пощенската ни кутия отговор: „От народния артист Мистер Сенко, до Ненчо Илчев, с. Момчиловци“. Аз до ден-днешен го пазя в една витрина в Музея на илюзионното изкуство, който направих там.
Това писмо толкова ме окрили, че помолих моите родители, които винаги много са ми угаждали, да отидем в София, за да се видя с него. Качихме се на колата през пролетната ваканция и, пър-пър, тръгнахме. Но на влизане в столицата ни спря Народната милиция: „Край, не можете да влезете в София“. Защо? Защото има 14-и конгрес на БКП и никой не влиза и не излиза от София в момента. „Ама моля ви се, аз отивам на гости на Мистер Сенко, имам писмо от него“ – и го показвам. Как съм плакал и съм се търкалял по земята, не знам, обаче накрая ни пуснаха. Обикаляхме, докато намерим къщата му. Помня, носех торба с реквизит за фокуси, които се готвех да му показвам, а в другата ръка държах писмото и кутия с шоколадови бонбони. Къщичката му на днешния бул. „Черни връх“ ми се видя като на Хензел и Гретел, кокетна, мъничка. Викам си: ще излезе като голям магьосник, с пелерина. Звъня на вратата – излиза един дребен възрастен човек и вика: „Какво искаш?“ – доста груб беше. „Ми, аз търся Евстати Христов – Сенко“. А той: „Ми, аз съм“. „Аз ви писах писмо, а вие ми отговорихте“, казвам. „Ти знаеш ли на колко хора отговарям?!“, така ме сряза. И още: „Не мога сега, не се чувствам добре, елате друг път“. „Но, моля ви се, аз идвам от Момчиловци, от Родопите, специално за вас…“. Явно ме съжали, та ме покани в къщата. Седнахме и аз почнах да правя фокуси. Той ме гледа и вика: „Проста работа, проста работа, проста работа…“. Такъв беше, директен. Но на масата той самият ми показа фокуси – над десетина, и ми разкри как да ги направя, без да ми поиска и една стотинка. Чак след години разбрах какъв жест е било това към мене – илюзионистите не си разкриват триковете, особено без пари. Съжалил ли ме беше, симпатичен ли му станах – нямам представа...
Ако магьосниците бяха зъботехници
Забравих да кажа, че като си тръгвахме, Мистер Сенко ми показа още един фокус с кърпичка, която изчезва. Питам: „Как го правиш това?“. И той ми показва един гумен палец. Излизаме ние навънка и казвам: „Майко, искам такъв палец!“. Тука нямаше откъде да купиш такова нещо, само от чужбина някой ако ти донесе. Родителите ми, тъй като бяха зъботехници в Смолян, хванаха цялата лаборатория един месец да мисли от какво да го направят тоя палец и най-накрая го измислиха: направиха го от пластмаса за протези. Що отливки бяха, страшна работа. Но нали пластмасата за зъбни протези е червена, той стана червен тоя палец, та трябваше да го боядисам с темперни бои… Какво нещо! Едно време как са ни подкрепяли родителите ни! А сега такова приспособление може да се купи за 20 стотинки от „Джъмбо“. Но като погледнеш на историята от друга гледна точка, от дистанцията на времето, това даже ти става симпатично.
Егати военния!
Още от детство бях голям фен на Васил Найденов. Любимец ми е и досега, но тогава му знаех всички песни наизуст. И за абитуриентския бал накарах майка ми да ми направи костюм като на Васил Найденов, бях го гледал в една новогодишна програма на Хачо Бояджиев – един такъв бял, с широки рамене, шалвари, жълта тениска и отгоре върху късото сако с 4 реда златни войнишки копчета, с пагони и лампази. Тя ми направи такъв костюм и аз отидох с него на бала. А после дойдох в София – приеха ме да уча зъботехника след средно образование. Бях на 17. Викам си: първата ми задача е да отида да видя пак къщата на Мистер Сенко, после да видя къде е ВИТИЗ и след това да ходя в Сатирата да гледам Парцалев, защото това ми беше любимият артист. И как да се облека, как се ходи в София – как, как, с хубав костюм! Обличам си аз костюма на Васил Найденов с лампазите и чукам на хазяина да му кажа да ми даде ключа, че излизам. Той, като отвори вратата и ме видя как изглеждам, направо, без нищо да каже, тресна вратата и затвори. Тръгнах аз, по улиците хората ме заглеждат леко накриво, а жената на Мистер Сенко също веднага затвори вратата, като видя кой звъни. Минах през ВИТИЗ, купих си от Сатирата билети и, помня, вървя по стръмното по „Раковска“ към „Александър Невски“ и срещу мене идват двама военни с униформи. Загледаха ме и ме подминаха, но ги чух зад мене как казаха: „Егати военния!“. С тоя костюм доста месеци ходих, дори и на лекции. Имах един приятел от кв. „Иван Вазов“ – след 20 години чак ми каза: „Ненчо, нямаш представа колко ме беше срам от тебе…“. Като се прибирахме от училище, аз се чудех защо не минаваме през „Патриарха“ и „Витошка“, а все отзад през малките улички ме прекарва… По-късно осъзнах колко съм бил нелеп, но с тоя костюм тогава отидох и на концерт на Васил Найденов. Купих цветя и седнах на първия ред. Той излиза да пее и – със същия костюм, ама едно към едно! Пее и ме гледа, пее и ме гледа, сигурно си вика: тоя е някакъв луд… После, след години, като станахме приятели по различни участия, му разказах тия неща и той много се смя.
Поканих децата на тортичка...
Мой учител в Академията беше Стефан Данаилов. Той тогава беше в силата си, на 50, но в оня период беше политически отхвърлен и от театър, и от кино, нямаше много работа и затова ни отделяше повече време, отколкото на следващите си студенти през годините. Ние му бяхме вторият випуск, казваха ни „златния клас“ – Асен Блатечки, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Стефания Колева, Карла и Башар Рахал. Хубав клас беше, и досега всички от него сме в професията. Мастера беше с нас почти денонощно. Репетирахме „Опера за 3 гроша“ с Ивайло Христов. Един ден някои се бяха успали, пък кой не дошъл, кой закъснял, кой махмурлия, а бяхме пред премиера. Ивайло ни се разсърди, скара ни се и си тръгна. После срещнал Мастера и той, като дойде след малко, също ни тегли едно конско как може да сме такива несериозници. Междувременно беше станало към 12 часа на обяд. И той вика: „Сега вие гладни ли сте? Айде да ви водя да ядем кебапчета“. И ни взе целия клас, отидохме в един ресторант и направи софра, каквато само той можеше да прави – поръчваше цялото меню, по три от всичко. Беше станало към 8 вечерта, когато Мастера каза: „Хайде да ви водя у нас. Мери я няма, в Горна Оряховица е при майка си и баща си, ще си допием вкъщи“. Отидохме у тях, направихме му апартамента на мазало – бутилки, цигари – цяла нощ. След това той ми разправя: прибрала се Мери на другия ден и гледа – къщата на нищо, кошовете пълни с празни бутилки и фасове. Пита го: „Стефане, какво е това, бе?!“. А той: „Абе децата тука ги поканих на тортичка, малко да ги почерпя…“.
Ненчо, какво ще пиеш?
Последната си Нова година Стефан я изкара с мен и жена ми. В живота бяхме станали много близки. Обади ми се в края на декември и попита: „Ненчо, какво ще правиш на Нова година?“. И аз: още не знам. Нямах участия. „Е, вече знаеш. Ще дойдеш у нас“. Бяхме само аз и Зори (съпругата на Ненчо – актрисата от Младежкия театър Зорница Маринкова, б.р.) и той. Беше се подготвил както само той може – с ядене и пиене, с една елха, която много обичаше да украсява сам. Седнахме, заговорихме се и по едно време той вика: „Ненчо, какво ще пиеш?“. Аз гледам – едно розе имаше на масата, той в последните години пиеше розе. „Ще си сипя от твоето розе“. „Абе, няма да ми пиеш от розето, бе, я иди в кухнята“. Отивам аз в кухнята (в неговата кухня имаше 3 големи рафта) и гледам: рафтовете пълни, наредени от горе до долу с бири – различни бири от целия свят, имаше над 60 марки. Той не пиеше бира, но знаеше, че аз обичам бира и заради мен се беше приготвил – да ми направи на мене кеф. Е, за такъв човек става въпрос. Това на него му беше последната Нова година – на следващата вече го нямаше, почина. Щастлив съм, че в последната му Нова година бях с него, с този голям българин, артист, звезда и човек – той е повече от всичко това.
