Преди години „Дарин и Деян“ беше нещо като идиом: двамата братя близнаци почти винаги бяха рамо до рамо на сцената, днес всеки от тях гони своя индивидуален път. По-големият, Деян Ангелов, е звезда в спектаклите „Теремин: музика, любов и шпионаж“, „Русалка“, „НЕОдачници“, „Опит за летене“ в Народния театър, вихри се във „Влюбена, сгодена, изчезнала“ на Театър 199, разсмива зрители от всички възрасти в „Премахни от приятели“ в „Theatro отсам канала“. Но не крие, че да са заедно с Дарин продължава да е едно от най-хубавите неща в професията. Две са представленията, в които особено силно усеща брат си на сцената: комедията „От всички страни“ и Чеховата екзистенциална и философска драма „Вуйчо Ваньо“, където Дарин е главният герой, а Деян – д-р Астров. Какъв подарък от съдбата и от режисьора Николай Ламбрев-Михайловски – да бъдат духовни братя и в неумиращия класически сюжет!

Напоследък едно от най-„вкусните“ предизвикателства за Деян Ангелов е стендъп комедията, която се развива не в типични театрални пространства, а в центрове за събития. И в която импровизацията е на голяма почит. Със Стефания Колева изпитват удоволствие да си партнират в „Без гаранция“, позовавайки се и на собствения опит в любовните връзки, че в един момент Додо заявява на автора и режисьор Николай Гундеров: „Пич, аз вече искам да правя само това!“. Но няма как да се случи, защото единствената гаранция, която Ангелов може да даде за себе си като актьор и човек, е да се раздава напълно и докрай.

Отскоро известният актьор е и театрален мениджър в продуцентската компания ArtVent. „Още от 18-20-годишен трябваше да мисля стремглаво за оцеляването си. Това ме стимулира да развивам мисленето си в посока алтернативни начини за доходи. Винаги ми е било интересно и се радвам, че мога да приложа наученото и в творческите среди“, споделя Додо и оприличава колегите си от ArtVent на ръка с шест пръста, всеки от които знае отлично функцията си и допълва останалите. „Спектакли като нашите се правят от сърце и душа. Те са  създадени не с комерсиална цел, а за удоволствие. Ние продаваме емоция и добро настроение. А добрата идея винаги е заразителна, изкуството обединява, затова събира и своята публика. Това е логиката“, обяснява той. И още: „Понеже е трудно този добър продукт да достигне до зрителя, ние просто го доставяме до него. Това е нашата функция, творчеството си е творчество, другото е достигане на продукта до хранителния рафт на душата“.  

В момента актьорът с неимоверно вълнение снима в телевизионния сериал „Майките“ по едноименния роман на Теодора Димова. В ролята на един от главните татковци. Синовете Диман и Ален са гордостта на Деян и мама Петя. Момчетата са четвърто поколение артисти. Защото дядото на Дарин и Деян е завършил операторско майсторство в Лайпциг, баща им е бил актьор, останалото е ясно. Малкият, Ален, не е кръстен на Ален Делон: носи първата буквичка на дядо си Ангел и името му е синоним на това на баба му Румяна. На крехката възраст от 11 години той вече има номинация за водеща мъжка роля за участието си във филма „Български кораб потъва в бурно море“ и вицеевропейска титла по лека атлетика като възпитаник на Тереза Маринова. Батко му Диман, който е играл на една сцена с баща си още в „Страхотни момчета“ в Младежкия, също има главна роля в пълнометражен филм, очакван по екраните напролет, и е бил републикански шампион по бокс в своята възрастова категория. „Вярвам в бъдещото кинопоколение“, оптимист е баща им.

По(д) тънкия лед

Първата случка, разбира се, е свързана с моя брат. Ние, като бяхме деца, много обикаляхме по разни язовири да ловим риба. Ама зимно, лятно време – жестоко обикаляне. И решаваме една зима да отидем в село Волуяк, а язовирът е замръзнал – лед. Там има само каракуда – това, което никога няма да се хване зимно време, но ние ще изкопаем дупка. С още двама трима приятели изкопаваме съответната дупка, но нищо не хващаме цял ден. Хапнахме нещо, измръзнахме от студ и в един момент идва ред на детската игра – да се пързаляме. След което моят див брат решава, че ледът е изключително дебел и започва да подскача зверски по средата на гьола. Казва: „Вижте го колко е здрав, никога няма да пропадне!“. И като се счупи тоя лед, и като пропадна тоз човек надолу – хванахме го, изтеглихме го. В момента, в който го изваждаме от язовира, е такъв студ, че дрехите му буквално замръзнаха. Той взе да трепери, ние свалихме панталоните му, които вече бяха вкочанени като гипсово корито. От притеснение зарязахме въдици, зарязахме всичко и започнахме да го обличаме с невероятна грижа, за да можем да го стоплим с нашите дрехи, с нашите обувки. Возехме се в рейса от Волуяк за София и гледам аз по едно време – от четирима човека трима сме почти голи, а Дарин е най-навлечен. Другите трима измръзнахме от студ, за да спасим премръзналия. Прибрахме се в София, мама започна да ни обгрижва нас тримата, а татко правеше чай за всички. Викам си: гледай какво нещо, той пропадна и замръзна, а ние щяхме да умрем от студ! Аз бях по къси гащи бермуди и по чорапи и се прибрах така, а той навлечен и в безопасност. Човешката психика, когато трябва да помогнеш, се мобилизира и зарязваш себе си. Спомням си иронията в това, че Дарин трябваше да е най-пострадал, пък той беше най-облагодетелстван. Викам му: ей, с благословение си роден, брат ми! 

„Душата ми излезе!“

Бяхме с Дарин на сцената в едно представление на комедията „От всички стани“, не си спомням в кой град. Там има момент, в който сме само двамата и е абсолютен джемсешън – импровизира се през цялото време. И има епизод, в който героят му моли моя за помощ, аз му отказвам и той предприема да се направи на умрял, казва „Ъхххх“,сякаш получава инфаркт и пада. Брат ми два часа по-рано е ял някакъв боб и в същия тоя момент, когато пада на сцената, с извинение, се изпърдява жестоко, така че го чуват чак до трети ред. Той решава да импровизира и казва: „Брей, чак душата ми излезе!“. Посмяхме се доволно с публиката, аз взех уж да му правя изкуствено дишане да го съвзема. Е, как можеш да изрежисираш подобно нещо?! Как ще пръднеш в точно определен момент?! Това се случва, както се казва, веднъж в историята. Може да звучи неприлично, за което се извинявам, но е някак си човешко. Хората се смяха, крещяха, свиркаха, на някои направо щеше да им стане лошо от смях, та трябваше да спираме представлението.

Да бъдеш Стефан Данаилов

Имах една невероятна първа среща със Стефан Данаилов, който е оставил голям белег в моя живот. Бяхме в Народния театър като кандидат-студенти: той ни събра класа между 3-ти и 4-ти кръг на приемните изпити в зала „Юг“ в театъра.   Бяхме с огромен респект към него. Тогава нямаше мобилни телефони, нямаше Интернет. Стефан Данаилов – популярността и важността на тази личност се усещаше по по-различен начин. Не знам с кого бих го сравнил към днешна дата, не мога да дам релевантна стойност на авторитета му за младите хора – все едно, примерно, може би да дойде Зукърбърг да им разказва… До него нямаше достъп,  имахме го за полубожество и с този предразсъдък го чакахме в театъра. И той отваря вратата и влиза в залата. Ние сме много малко хора – 10-11 човека, и Стефан Данаилов специално ни обръща внимание! За нас това беше изключителна емоция. Ние очаквахме да има някаква церемониалност. А влезе абсолютно нормален, земен човек, който каза: „Ние ще работим с вас 4 години и ще се виждаме ежедневно между 4 и 8 часа. (Така и беше – всеки ден с тази личност прекарвахме по 8 часа) Трябва да се опознаем“. Той седна и в рамките на час-час и половина разказа обобщено почти целия си живот – толкова земно, толкова несуетно, толкова човешки… Не мога да опиша впечатлението си от това: да имаш този авторитет, тази популярност, тези възможности и в същото време да си толкова земен и така да отдаваш от себе си. Това не съм го засичал у други хора. Мога да кажа, че след тази среща той не се промени. От самото начало до самата си кончина този човек не измени нито веднъж на себе си. Защото съм срещал големи авторитети – и колеги, и режисьори, които промениха посоката, не можаха да издържат на его, суета, популярност, амбиции… Докато той не измени до самата си смърт. Не бих го разказал, но паметта трябва да бъде събуждана. Може би мнозина не споделят неговите политически пристрастия, но личността, която си остана постоянна, и то – не със стоицизъм, а с природна мъдрост, трябва да служи за пример. Да, Стефан Данаилов беляза сериозно моя живот и аз ще бъда достойно продължение на тази подадена ръка.

Хвърли се и го направи!

Друга важна среща в професионалния ми път е срещата с колегите от ArtVent, с тяхната амбиция да се излезе от държавната структура, за да се направи нещо стойностно, както ние си го представяме. Тогава се срещнах и с личността Атанас Боев, който има изключителен творчески талант, но в крайна сметка напоследък е сведен до това да ни праща клипчета как се записва, пеейки в колата песен на Любо или на D2. Доскоро нямах представа, че хора маркетолози с мениджърски опит могат да бъдат полезни в театралното поприще. И когато Велизар Величков преди време ми каза „Ще направим една такава агенция за разпространение, за да може да се развиват правилно нещата“, аз бях изключително впечатлен от този порив – млади хора се хвърлят в нещо и казват „Ще го направим!“. И пак се сетих за Ламбо, който казваше: като дойде роля, не се опитвай да намериш в нея кусурите, просто се хвърли и го направи. Това са едни такива хора – Кирил Киров-Кико, Захари Бахаров, Ваня Симонска, Наско Боев и Велизар Величков: хвърлят се през цялото време, за да се случват нещата. Като открихме и залата на ArtVent в УАСГ миналия месец си казах: „Боже, значи не е невъзможно“… Свикнали сме много често да казваме, че еди кой си вече е направил това и това преди нас и ние нямаме шанс. Всъщност човек не знае колко може…

Човек не знае колко може

И тук е моментът да разкажа последната история, защото те са навързани. В нея става дума за един човек, който се казва Давид. Срещнах го в Тел Авив – той е приятел на Чочо Попйорданов, светла му памет, и на жена му Даниелка. С Давид имах среща от около час, не повече, ядох в неговия ресторант и после ме закара от Тел Авив до летището. Той е ресторантьор – нищо общо с културата и изкуството, но ми направи впечатление начинът му на мислене. Той твърдеше, че човек не знае колко може. Питах го: какво искаш да кажеш с това? Ами, че когато ти се случва нещо, било то лошо или добро, ти не знаеш докъде ще издържат твоите възможности. Най-лесно е да кажеш: „О-о, това е много сложно“ и да намериш двама-трима човека, които да се съгласят с теб: „Да, наистина е сложно, ах ти, клетия…“ и да оправдаят твоето нетръгване в посока на дерзаене. Ние сме на тази земя в най-добрия случай стотина години, средно – седемдесетина. И в тези 70 години ти имаш благословията всяка сутрин да се събуждаш щастлив, ако си и здрав, дай Боже… Изборът да бъдеш щастлив и изборът да бъдеш намръщен и мрънкащ защо така ти се случва в живота. Всички имаме трудни моменти, моят живот също не е цветя и рози, но това изречение го запомних – човек не знае колко може. Когато си поставен в някакви особени обстоятелства, твоят мироглед веднага се променя. Единственото, което ние имаме възможност да изберем, е да не спираме да дерзаем, да не спираме да фокусираме целите си и да ги гоним, дори когато сме в крайни депресии или в крайно отегчение. Да, има и такива периоди, но те ще отминат и пак ще има слънце, и пак ще трябва да вървим в посока напред. Полезно е ежедневието да не се прекарва в окайване. Нека не ни се свидят парите, защото те са временни; да не ни се свидят делата, защото те могат да бъдат само от полза за някого. Раздавай себе си и ще се чувства удовлетворен само от това, че се раздаваш. Ето, аз си играя представленията с кеф за публиката и се опитвам да й предам добро настроение, защото хората го заслужават. Заслужават да изживеем заедно щастливи моменти, да си поплачем заедно – било то през усмивка, било то през тъга, но да бъдем заедно, защото заедно сме повече.