Параскева Джукелова – едно от красивите лица на българското кино, незабравимо от паметни филми като „Сезонът на канарчетата“, „Суламит“, „Изпепеляване“ и десетки още, през януари отново ще изгрее на екран с дългоочаквания втори сезон на сериала „Вина“ на БНТ. Онова, което тв анонсите няма как да ни съобщят, е, че скоро ще гледаме актрисата в нова роля и на сцената на Народния театър. Паци, както я наричат приятелите, репетира в амбициозния проект на Диана Добрева по безсмъртния роман на Херман Мелвил „Моби Дик“. Наистина, в книгата женски образи не присъстват, но въображението на режисьорката ще въведе в действието и съпругите на моряците китоловци, за да уплътни живота на сцената. И тя е решила да „ръкоположи“ измислената героиня на Параскева Джукелова за помощник-капитанша, другарка на прословутия Старбък. До премиерата в началото на февруари и след нея обаче може да се насладите на нейната игра в спектаклите „Чудесна неделя за Creve Coeur“ от Тенеси Уилямс, „Лисичета“ от Лилиан Хелман, „Народът на Вазов“ от Александър Секулов, „О, ти, която и да си...“ и „Бележките под линия“ от Мирела Иванова, „Един безумен ден“ от Бомарше…
Коя е майката на Гунди?
Има години, в които за актьора няма много работа, има и такива, в които се появяват куп роли. Тази година аз снимах наистина много: освен във втория сезон на телевизионния сериал „Вина“, още и в три игрални филма. Благодарна съм, че ме избраха за всички тях. Единият е „Клас 90“ – дебют за режисьора Бойко Боянов, където съм в компанията на прекрасни колеги: Стефка Янорова, Юлиан Вергов, Любо Нейков, Роберт Янакиев, Елена Атанасова, Надя Конакчиева, Георги Златарев, Биляна Петринска и Людмила Митева. Става дума за среща на съученици 30 години след завършването – време, през което всеки е извървял различен път. Другият е новият филм на Ники Илиев „Без крила“, в който играя майката на спортист, останал след тежък инцидент без ръце. Сценарият е по истинската история на параолимпиеца Михаил Христов, трикратен световен шампион на скок дължина за хора с увреждания. По стечение на обстоятелствата ние с него се познавахме отпреди, защото бяхме участвали заедно в предаването на бТВ „Преди обед“ като коментатори. В ролята ще бъде Наум Шопов, а Иван Иванов – едно момченце от Сандански, е героят като малък. Ние с Башар Рахал сме родителите му. Във филма „Гунди – легенда за любовта“ с режисьор Димитър Димитров пък съм майката на Георги Аспарухов-Гунди. Правихме доста проби, за да видят дали с актьора Павел Иванов можем да бъдем убедително на екрана майка и син, и мисля, че нещата се получиха. По този повод имаме забавна история с Биляна Петринска, която играе майката на Лита – любимата на Гунди. Споделих с Билянчето, че се чудя как ще подредя програмата си с ангажиментите около два филма, а тя казва: „Ох, и аз имам два филма…“. Оказа се, че и тя ще снима в „Гунди“. Пита ме: „Ти какво ще играеш там?“. Ми аз ще съм майката на Гунди. „Ама как, аз съм майката на Гунди!“. Как си ти, бе, на мен ми казаха след пробите, че съм аз! И Биляна се приготви да се обажда на Митко, на режисьора, за обяснение. В един момент между сцените – играехме представление! – аз се сетих: „Чакай, чакай, не му се обаждай, там имаше и друга майка – майката на Лита“… В крайна сметка се разбра, че не се борим за една роля. Та си партнирахме двете с Биляна в два филма тая година, а и в сериала също, така че си вървяхме в комплект, може да се каже.
Бойни кръщения сред природни бедствия
Имам няколко истории с гръмотевични бури. Преди 2 години с дъщеря ми Калина отидохме на остров Гьокчеада – най-западната точка на Турция, в едно училище по сърф със собственици българи. Бяхме седмица на палатка на брега и, когато имаше възможност, се учехме да караме сърф – повече аз, по-малко тя, защото се оказа, че има собствено мнение по въпроса. В една от вечерите в 4 часа Калина ме събуди и каза: „Мамо, започва буря“. А тя изпитва голям страх от гръмотевични бури. И чудейки се какво да направим посред нощ, бързо грабнахме каквото можахме и отидохме в колата ми. Прекарахме цялата нощ там. Жесток спектакъл беше откъм гръмотевици и светкавици, доста страшничко, но аз бях спокойна, че в колата сме в безопасност. Няколко седмици след като се прибрахме реших да замина самостоятелно при колежката ми Ева Тепавичарова на къмпинг на нашето море. Купих си палатка, опънах я на плажа и вечерта отново тръгна да вали. Всички се прибраха по палатките и тоя път вече нямаше къде да отида, защото колата беше доста далече през една гора. Легнах аз в палатката като в ковчег, изключих всички мобилни устройства и си казах: добре, явно съм дошла тук да умра… Страшно беше, но нямах никакъв изход. Докато не отмина, не посмях да си подам главата навън: лежах и чаках – каквото Господ каже… Това беше първата ми вечер в самостоятелна палатка – някакво бойно кръщение. А миналата година с Калина и баща й (режисьора Виктор Божинов – б.а.) тъкмо влизаме на плажа в Аркутино и се появиха някакви сиви облачета. Калина има едно приложение в телефона, което показва как се движат гръмотевичните бури. С баща й го погледнаха и обявиха: задава се нещо страшно! При което веднага се метнахме на колата и се отказахме от плажуването, макар че видимо нямаше нищо чак толкова заплашително. В момента, в който се прибрахме, се изсипа воден ад. Това беше оная буря, когато мълния уцели детенце в Бургас…
Театър се играе и на тъмно
История с буря мога да разкажа и за Плевенския театър. Имахме второ представление след премиерата на „Пролетно тайнство“ от Крис Грийнхалч. Постановката на Бойко Илиев беше с Йоана Буковска като Коко Шанел, Веселин Плачков като Игор Стравински, аз играех неговата съпруга, а Краси Кузманова – асистентката му. През деня, докато репетирахме, се изви буря и прекъсна тока. От Енергото предупредиха, че това може да се случи и по време на представлението, защото системата е нестабилна. Решихме, че ще се подготвим по някакъв начин. Извадихме осветително приспособление с лампички от детско представление, запасихме се и със свещи. И вечерта наистина, някъде към 30-ата минута след началото на спектакъла, токът спря. Веселин и Йоана бяха на сцената, те спряха и се обърнаха към публиката: „Искате ли да продължим? Можем да го направим и по този начин без кой знае какво отстъпление“. Хората казаха „да“, изнесохме мизансцена малко по-напред, публиката светна с фенерчетата от телефоните си към нас и представлението продължи. Беше изключително вълнуващо. Никой от зрителите не си тръгна, те просто съучастваха както можеха, получи се чудесна симбиоза. Единственото ни притеснение беше, че на финала на спектакъла трябва да зазвучи музиката от „Пролетно тайнство“ на Стравински, а това няма как да стане без ток. За наш огромен късмет пет минути преди края токът дойде и имахме и хубав финал. Тъй че може да се играе и така – изпробвано е вече…
Откъде се знаем?!
Имам и друга история от Плевенския театър, която не е свързана с буря. Като част от турнето си Търговищкият драматичен театър гостуваше в Плевен с пиесата „Пеперудите са свободни“ от Леополд Герш под заглавие „Да се влюбиш в пеперуда“. В постановката на Сашо Илинденов участваха Теменуга Первазова, Симеон Велков, Ивайло Брусовски и самият Илинденов, а аз като гост-актриса играех майката на главния герой – незрящо момче. След представлението отидохме да вечеряме с едни приятели на Теменуга, седнахме на масата и всички започнаха да й правят комплименти за ролята. А на мен никой не ми казва нищо… абсолютна нула. Мисля си: добре, явно им е близка и държат да си я похвалят нея…, ама все пак. Докато по едно време някой от компанията не каза: „А да не би вие да играехте майката?“… Като потвърдих, всички ахнаха от изненада, защото изобщо не бяха разбрали, че аз съм била на сцената. За мен това беше огромен комплимент. Чудесно е, когато съм успявала да се преобразя така, че зрителят да не може да се сети откъде ме знае.
Нова година сред хиляди години
Преди повече от 15 години с Виктор си направихме екскурзия до Египет. Десет дни пътувахме по Нил, разглеждахме къде-що има пирамиди, гробници, храмове. Точно на 31 декември корабът спря в Луксор и през деня разгледахме храмовия комплекс, който е огромен по площ, с култови постройки от различни епохи. Беше пренаселено с туристи. Организаторите обаче ни предложиха, ако искаме, срещу заплащане да посрещнем Новата година вечерта с тържество, организирано в преддверието на комплекса. Отидохме десетина българи и доста мексиканци на това тържество, на което ни посрещнаха полуголи нубийци с факли, свиреха традиционни инструменти, боа танцуваше и т.н. – малко „Балкантурист“, но все пак ефектна програма. Знаем, че в Египет не се продава алкохол, така че се наложи да си прекараме вечерта абсолютно безалкохолно или на няколко бири, който беше успял да си донесе. Изненадата за нас беше, че по техния ритуал до 12 часа в тази вечер не се яде. Тоест, ние гладни и жадни стояхме до полунощ. След 12 часа аз, разхождайки се наоколо, видях, че храмовият комплекс навътре е осветен. Има пазачи, но е празно и няма никой друг. Попитах един от пазачите дали може да се разходя, той каза – да. При което аз повиках Виктор и двамата влязохме в това огромно пространство, където изпитах нещо уникално – лукса да си сам на такова място в полунощ, сред тези сгради на хиляди години. Мисълта, която се появи в главата ми, бе „Каква една година, каква Нова година – та тук са хиляди години!“. Това безмълвно преживяване след шумотевицата и светкавиците през деня беше за мен най-вълнуващото и запомнящо се посрещане.
