Има много начини човек да се прибере у дома в днешни дни - с метро, автобус, кола, влак, пеш... Има и невероятни такива - например с кон. Единайсетокласникът Виктор Николов неведнъж се е прибирал от конната база в село Войнеговци до дома си в Нови Искър със своята лична кобила Зара. Той не само че язди отлично, но и обучава деца и възрастни да яздят. Наред с всичко това Виктор е удивителното продължение на един древен, но изчезващ занаят - той е сред малкото младежи в България, които умеят да подковават коне.
Виктор е главен герой във фоторазказа на своя съученик -17-годишния Александър Вакарелов от столичното 7-o училище "Св. Седмочисленици". Вълнуващите снимки на Александър, уловил по залез своя приятел, докато подковава кон, спечелиха първа награда в националния фотоконкурс, организиран от Центъра за върхови постижения "Наследство БГ" и финансиран с евросредства.
"Исках да покажа някой от старите занаяти, но исках и той да е близко до мен. Веднъж яздих с Виктор, настъпи златният час, аз взех фотоапарата и останалото го виждате", казва Александър, който иначе е запален не по конете, а по скейта.
Не/случайна разходка в конната база
Всичко започва с една разходка, когато Виктор е на 2 г. и за пръв път се качва на кон. На 8-9 г. вече язди сам, откривайки конната база в с. Войнеговци. Започва да прекарва все повече и повече време в базата, където среща изключителни хора и приятелско отношение. С годините се усъвършенства толкова, че вече сам е в ролята на обучител - на деца и възрастни, които искат да се докоснат до магическия свят на конете. "Най-много обичам малките деца. При тях я има тази искреност и неподправеност, която малко липсва при възрастните. Разбираме се и вярвам, че накъдето и да ме хвърли животът, ще има деца около мен", обяснява той.
Да усетиш коня
Ездата или конят - кое е първо в живота на Виктор? "Те не са точно животните, които вдигат много шум и показват ясно всички по-дълбоки чувства от страх и спокойствие. За да видиш и усетиш любовта на един кон, трябва много да го наблюдаваш. Нужно е да го познаваш добре, но и той теб. Най-важно е взаимното доверие и това животното да вижда уверен лидер в твое лице", разказва той. Когато доверието е налице, човек може да усети много от връзката с коня, може да разбере мислите му и да станат едно цяло. "Там вече идва и ездата, защото след като си успял да станеш част от живота на коня - да лежи спокоен, когато ти си наоколо, и да не се оглежда постоянно, докато пасе - той те приема и е спокоен", казва Виктор. Неслучайно много от конете на базата обожават да ги чеше, докато към непознати те са доста резервирани.
За младежа да намериш своя кон е като да можеш да избираш семейството или подходящия човек за теб. "Зара е пълноправен член на семейството. За мен е най-силната симбиоза, която съм изпитвал с друго живо същество, дори не е близо до тази с хората", казва Виктор.
Зара отблизо
Зара е луда, има си собствено мнение и си го показва, казва за своята спътничка Виктор. Двамата обаче винаги стигат до консенсус, може би защото си приличат и често им се върти една и съща мисъл в главите. "Една равна, ожъната нива - и на двамата ни е ясно, че е направена да се гоним с вятъра по нея", дава пример той.
Занаятът
Собственикът на конната база Ивайло Иванов е един от най-добрите ковачи у нас. Трупал е опит по различни места, включително и в Саудитска Арабия. "Дълго време го наблюдавах, докато изобщо посмея да опитам. Подковаването на коне е дълъг процес, изисква посвещаване", казва Виктор, за който конете вече са не просто спорт и хоби, но и работа. Младежът разказва, че за здравите коне по-добър вариант е да са боси, без подкови, защото подковата разнежва копитото, променя ъгъла му.
"Подковаването е тънка работа", разказва още младият майстор. За да се подкове кон, първо трябва да се оформи копитото му - то е много силно кръвоснабдено и затова ковачът трябва да е много внимателен. "Конете са видимо огромни, но са крехки като бебе", казва младият ковач. Затова и всяка работа около копитото е изключително опасна. "Конете са много силни животни, а копитата са главната им защита, ако бягството не може да ги спаси. Когато се работи по копитата, конят седи вързан и съответно бързо изключва варианта за бягство, затова нерядко рита или хапе. Да държиш крака на мирно стоящ кон е изключително тежка физически работа, а на буйстващ кон няколко секунди са достатъчни, за да се отскубне и евентуално да те нарани, и то сериозно. Има опасност да се порежеш с инструмент, да те разпори стърчащ от копитото клинец, конят да ти счупи нещо при ритането или стягането на крака или най-малкото да те настъпи или бутне на земята", разказва Виктор, който признава, че работата носи и сериозни болки в кръста.
"Като при всеки занаят, и при този има много детайли и подробности. У нас обаче никъде не се учи подобно нещо. Нямаме специализирано образование. По света има най-различни курсове, докато в България има само семинари за ковачи, и то доста рядко", казва още Виктор. По думите му у нас все още съществува варварската практика зъбите на конете да се изгарят - нещо, което в чужбина отдавна е отречено. Според него ковачеството не е умиращ занаят, но със сигурност не е разрастващ се. Малко са и добрите ковачи у нас - те обикалят конните бази в страната, които обикновено нямат свой собствен дежурен ковач.
Смисълът
Пътешествията и фотографията са другите страсти на Виктор, макар че като всеки тийнейджър и той обича срещите с приятели и купоните. Голяма част от времето си прекарва в конната база или в приключения с верния си приятел - кобилата Зара, която той получил като подарък. Неведнъж, особено когато вали сняг, той се е "изгубвал" из Стара планина. Често си прави и горски разходки, и минипреходи в планината, като най-далечното разстояние, до което е стигал, е на 40 км от София. Случвало се е и да се прибере у дома в Нови Искър на гърба на Зара, макар че, както сам признава, преминаването на река Искър и жп релсите не е лека задача.
"Смисълът за мен е да изживявам напълно щастливите, хубавите моменти и по възможност да ги споделя с някого. Дори да е само с коня, съм повече от доволен. Понякога бих избегнал човешката компания, за да остана сам със себе си, но никога не бих избегнал коня. Знам, че често Зара има желание да се отърве от мен, ама това му е хубавото - всичко е такова, каквото го усеща - истинско и неподправено", завършва вдъхновяващия си разказ Виктор.
