Мина четвърт век, откакто с милата си усмивка и апетитни бедра, опаковани в кюлоти страстоубийки, Рене Зелуегър превзе сърцата на женската (и не само) аудитория, та дори и на академията, присъдила й номинация. Оттогава актрисата спечели цели две награди "Оскар" (2004, "Студената планина", и 2020, "Джуди"), ала обичливата, вечно заседнала в кръговрата на самоусъвършенстването и романтичните премеждия мома англичанка си остана нейна коронна роля и алтер его. Написана от Хелън Филдинг, вдъхновена от "Гордост и предразсъдъци" на Дж. Остин, продадена в милиони книжни копия, "Бриджит Джоунс" беше чиклит като никой друг.
Дали през това време светът се промени? И питате. Дребен пример: четвъртата част на "Бриджит Джоунс" е и първата в успешната поредица, която няма да стигне до киносалоните в САЩ. Новите приключения на героинята отиват директно на стрийминг. В Европа още имаме възможност да им се порадваме на голям екран, макар че какво му е да си подсмърчаш заедно с овдовялата Бриджит на дивана?
Дали героинята се е променила? И да, и не. Зелуегър преминава през двата часа екранно време, без нито веднъж да се среше; любовният ѝ живот е все така поредица от грешки и смешки, но цялостното настроение е минорно и доста лишено от лудост, въпреки заглавието "Луда по момчето". Жизнената, ведра и забавна Бриджит вече е меланхолична лелка на 50+. Скоро след щастливата развръзка с Марк Дарси (Колин Фърт), тя е останала вдовица с две деца. Не прави почти нищо, освен да се грижи за тях и да се самосъжалява. Напуска работа, забравя мъжете и, по-лошо, себе си.
Не мога да се сетя кои биха били зрителите на този филм, освен връстничките на Джоунс - както се обръща към нея персонажът на Хю Грант, завръщащ се в поредицата с бравурен ефект, след като пропусна третата част "Бебе на хоризонта". Онези, които всяка година по Коледа гледат по телевизията "Наистина любов". Специално за тях той е наивен, сантиментален, поръсен с равни части пудра захар и кисела ирония. Продуцентите разчитат на фактора "носталгия" да донесе основния касов приход; музиката отново е като на ретро парти. И все пак британската школа в романтичните комедии не разочарова. Особена саморефлексия има в сцената, където Рене - пообъркала туй-онуй в живота си с естетични корекции - обезобразява устните си по начина, по който го правят хиляди български момичета (но по-лесно обратимо).
Филмът е по-малко за новите приключения на Бриджит в Tinder, където забива двойно по-млад от нея; повече за справянето със загубата и продължаването напред, за осмислянето на смъртта и вкуса към живота. Ема Томпсън отново се появява в малка, но ярка роля, младежът от "Белият лотос" Лио Уудол е на ниво и само персонажът на Чиуетел Еджиофор е по-захаросан, отколкото тестото може да поеме.
"Бриджит Джоунс 4" е все така като героинята си: очарователно несъвършен, обезоръжаващо сърдечен и винаги готов за щастлив край. Да очакваме ли "Бриджит Джоунс 5: На ръба на пенсията"?
YouTube
