Докато в Европа бушува Втората световна война, в бляскавите студиа на Холивуд се ражда "Гражданинът Кейн" (1941). Филмът, създаден от 24-годишното "дете чудо" Орсън Уелс, по-късно ще оглави безчет класации, изброяващи "най-добрите филми на всички времена". И сега да го гледате, и без никаква кинематографична подготовка да подходите към него - пак ще е поразително свеж и все така добър.
"Манк", 11-ият пълнометражен проект на Дейвид Финчър, е разказ за създаването на този легендарен опус. След шестгодишно отсъствие от киноекрана (от "Не казвай сбогом", 2014 г.) един от най-ярките съвременни американски режисьори възкресява златната ера на Холивуд - и един семеен проект мечта. Сценарият за живота на Херман Манкевич и неговия принос към създаването на "Гражданинът Кейн" е написан от баща му Джак Финчър - починал през 2003 г. - преди десетилетия, но едва сега заживява благодарение на сина и "Нетфликс" (Дейвид Финчър е работил със стрийминг гиганта и преди – по сериала Mindhunter). От една страна, перфектен тайминг за това сътрудничество: когато работата по "Манк" започва, никой няма и най-бегла представа, че киносалоните ще останат затворени месеци наред, кино ще се гледа практически само у дома, а "Нетфликс" ще бъде неговият пророк. От друга - виртуозно изваяната епоха във филма, черно-бялата камера, педантичното пресъздаване на детайла във всяка рокля, перука, облегалка на стол и пура ни карат горчиво да съжаляваме, че няма да ги видим на голям екран.
Манк от заглавието е човекът, с когото Орсън Уелс си поделя наградата "Оскар" за сценарий на "Гражданинът Кейн" - единствената златна статуетка, която този златен стандарт в киното печели. Сътрудничеството им не преминава гладко и вече е разисквано от киноизследователите - не само в прочутото есе на Полин Кейл от "Ню Йоркър", която застава зад тезата, че Манк е истинският автор, макар Уелс да е режисьор, продуцент, титулярен актьор и какво ли още не във филма... Джак Финчър е заемал недвусмислено страната на Манкевич в своя текст, Финчър го е "пооправил", че да не е чак толкова анти-Уелс.
Трудно е да се сетим за по-подходящ момент за възхвала на сценариста и неговата муза от днешния ден, когато мнозинството филми (поне преди пандемията) представляват многосерийни вариации по комикси. По ирония на съдбата несъвършенството на "Манк" - иначе красив, виртуозен, синефилски филм - е най-вече в неговия сценарий; и не става дума за това, че за пръв път в творба на този режисьор никой не бива убит по особено жесток начин. Докато следи с известна мъка - защото "Нетфликс" нямат субтитри на български - картечно бързия, лексикално пищен, но често безцелен диалог на Финчър-баща, човек може да си зададе въпроса какво ли би станало с тази история, ако Финчър-син я беше създал заедно с някой от големите съвременни сценаристи? Например Арън Соркин, чиито фрази свистяха като лазерни мечове в "Социалната мрежа" (най-добрият филм във второто десетилетие на XXI век, поне според Тарантино; той впрочем също спечели само един от основните "Оскари" - за... познахте, сценарий).
Гари Олдман - вече награден за своето биографично превъплъщение като Чърчил - се гмурва в ролята на алкохолизирания, гипсиран след катастрофа, пълен с духовити забележки и спомени за Холивуд от 30-те години Херман Манкевич. Без съмнение отдадената му игра и тук ще заслужи минимум номинация, има само една беда - не му вярваме съвсем, когато казва "на 43 съм" (всъщност е на 62). Същият проблем имаше и предишният мащабен авторски опус на "Нетфликс" – "Ирландецът", там поне Скорсезе се опита да подмлади Де Ниро с помощта на дигиталните технологии. Уви, актьорът може да е твърде стар за роля независимо от размера на таланта си.
Подобно на "Гражданинът Кейн", комуто подражава не само в изграждането на кадъра, и "Манк" редува настояще и ретроспекция. В днешния ден сценаристът Манкевич трескаво диктува своя опус магнум на асистентката Рита (Лили Колинс), когато не пие и не говори по телефона с егоцентричния Уелс. В предишната декада, срещите с чиито герои го вдъхновяват за филмовия сюжет, той е придворният шут на "Метро Голдуин Майер". Във втория план дефилират исторически фигури като медийния магнат Уилям Рандолф Хърст (известният прототип на Кейн), продуцентите Луис Майер и Ървинг Талберг, актрисите Бет Дейвис и Карол Ломбард, писателят и кандидат за губернатор Ъптън Синклер (който губи благодарение на пропагандната антикампания, подкрепена от Холивуд) и мн. др. В тези ретроспективни, окъпани в сребърен блясък и носталгия кадри, "Манк" изпада в подробна вътрешноведомствена фактология, която предизвиква общата култура дори на най-заклетите кинолюбители. Типична Оскарова стръв в ръкава на "Нетфликс" - филм, прославящ старите бели мъже от света на целулоида, няма как да не се хареса на старите бели мъже в Академията!
Интересни обаче са и женските образи около Манк - асистентката, "бедната" съпруга, но най-вече приятелката му Марион Дейвис, метресата на Хърст, обезсмъртена от Манкевич в "Гражданинът Кейн" като далеч по-глуповатата Сюзън Алекзандър. Аманда Сейфрид разцъфтява в тази роля и осигурява неочаквано достоен спаринг на далеч по-възрастния и опитен Олдман.
Безупречният перфекционизъм на Финчър намира отклик в операторската работа на Ерик Месершмит, музиката на Трент Резнър и Атикъс Рос (които написаха и партитурите за "Социалната мрежа" и "Не казвай сбогом"), костюмите на Триш Самървил, главозамайващата сценография... Общо - чудесен, умен, изпипан до последното копче филм, който обаче не се дори доближава до величието на "Гражданинът Кейн". Гледайте - отново или за пръв път - и него, за да установите на свой гръб разликата между сръчното занаятчийство и гения.
YouTube
