Трогателни са усилията на европейското кино да се добере до български екран. "Пожар" (Rotter Himmel, англ. заглавие Afire) бе един от най-титулуваните филми на миналогодишния фестивал "Берлинале" и си тръгна оттам с втората по важност награда "Сребърна мечка". Зад него стои Кристиан Пецолд, едно от големите имена на съвременното немско кино, представен от "София Филм Фест" у нас и с предишните си филми "Транзит", "Барбара" и "Ундине", но останал далеч от интересите на масовия зрител. "Пожар" също започна пътя си от тазгодишния фестивал през март, година след берлинската си премиера, но едва сега, в края на лятото, успява да получи нещо като по-широко разпространение. Защо политиката на дистрибутора е такава и не са ли го изгледали отдавна по други пътища петимата почитатели на Пецолд у нас, остават реторични въпроси.
"Пожар" все пак е нещо любопитно и различно по екраните, особено в смразяващата конкуренция на инфантилния "Трансформърс: Първият" и смущаващо лаишкия "Русалки". Филмът е деликатно изследване на характерите на фона на бедствие, в което не толкова много неща се случват, колкото се загатват и напомнят. Заради приликите в изразността Пецолд е сравняван с френския класик от 70-те Ерик Ромер. А както самият той признава - приликите не са и случайни. Филмът е заченат през 2020 г., докато в треска от първото си ковид боледуване той въртял у дома си старите филми на Ромер.
Също както и в предишните си две продукции "Транзит" и "Ундине" режисьорът се доверява на младата Паула Беер. Вече 29-годишната актриса е новата му муза след Нина Хос, с която Пецолд снима "Барбара" и "Феникс". В червена рокля, шумни секс сцени, на колело или просто в ежедневни разговори, Беер е цветето на "Пожар". Ролята на протагонист обаче е запазена за един далеч по-антипатичен герой - начинаещия писател Леон (Томас Шуберт), взряно в пъпа си бездарно типче, заето повече да гради публичен образ, отколкото да твори или живее. Шуберт се справя толкова добре, че всеки път, колчем зрителят понечи да съчувства на измъчвания от съмнения, творчески блокаж и колебания културтрегер, той го отказва с екранното си присъствие.
Между Леон и героинята Надя в крайбрежната вила на Балтийско море припламват плахи чувства, но те така и остават нереализирани поради непреодолимите им различия. Затова пък изненадващо покълва любовта между други двама персонажи, които накрая свършват като любовниците от Помпей. Привидно кротък и безметежен по лятному, "Пожар" носи от заглавието си намека за бедствие, което се материализира във формата на приближаващ към вилата горски пожар. Рядко деликатната интерпретация на (буквално) горещата тема за глобалното затопляне води до смяна на тоналността и развръзка, която е в полза на изкуството, не на истинския живот.
В "Пожар" Кристиан Пецолд залага нещичко биографично; има малко от непригодността и претенцията на неговия главен герой. Изкуство за изкуството, история, която изисква повече, за да навлезеш в дълбините й, отколкото дава за засищане на сетивата. Има нещо подлъгващо комедийно в първата половина на филма, преди да завие към драма с елементи на апокалипсис - и дори намек за хорър в откриващата сцена, когато колата на героите се чупи сред гората: но нито един чист жанр или опростено сюжетно решение. Има чудесна, но ненатрапчива операторска работа, зарибяваща мелодия (In My Mind на Wallners), но не и някакъв екшън или кой знае колко разтърсваща развръзка. Темите и героите са съвременни, но естетиката и темпото са като излезли от 70-те.
Заедно с градско-фолклорния "Ундине" и неговата русалка, "Пожар" формира първите две глави от трилогия, посветена на стихиите (които всъщност са четири), по обещанието на автора. Големият въпрос е дали изобщо някаква публика ще го припознае като кино събитие и ще пожелае да си купи билет, или ще го оцени като по-подходящ за дивана.
YouTube
