"Рудолф Нуреев: Бялата врана" е трети филм на Ралф Файнс като режисьор, създаден по фрагмент от биографичната книга на Джули Кавана, обработен от сценариста Дейвид Хеър ("Часовете", "Четецът"). Ранните години на големия балетист са представени с черно-бели кадри, подчертаващи още повече мизерията в башкирското село на бившия СССР. Бащата на Руди първи се противопоставя на решението му да танцува, но това изобщо не се споменава. Странно е, че във филма образът на бащата е щрихиран, той изоставя в една зимна гора сина си и след това не става ясно какво се случва с него. Момчето не намира общ език с връстниците си и страни от тях. Вече на пътя на съдбата си Нуреев пак е "бяла врана", отличава се с дръзкото си поведение пред ограничените преподаватели в балетната школа "Киров" в Ленинград. Новият преподавател Александър Пушкин (самият Файнс) не само го взема под крилото си, но Нуреев (дебют на Олег Иваненко) става член на семейството, премества се на квартира у тях и е обгрижван от съпругата му и любовно. 

Въпреки че конфликтите с другарите му и останалите са показани завоалирано, Нуреев си остава неукротим дух, докато неговият преподавател е вече послушен и отстъпчив гражданин, добре смазан от режима, без да е озлобен. Неустоимата любознателност на Нуреев се проявява още докато е в Ленинград, т.е. тя загатва по някакъв начин и за неговия огромен талант. Всеки ден той посещава Ермитажа, прави същото и в Париж - осъмва пред вратите на Лувъра. Френският първи балетист Пиер Лакот (Рафаел Персоназ) и аржентинската богата наследница Клара Сент (Адел Ексархопулос) му разкриват красотата на Париж. Нуреев е запленен от откровеното си общуване с тях. Публиката в операта Пале Гарние пък открива и аплодира неговия талант по време на гастрола в началото на 60-те. Всичко това успява да вбеси агентите на КГБ и те прекъсват турнето преди Лондон с рафиниран предлог, че се налага да танцува пред Хрушчов в Москва. Убеден, че ще бъде убит, ако се върне в родината си, Нуреев търси политическо убежище във Франция. Тази сцена е най-драматичната. Ралф Файнс деликатно представя събитията и ги прави по-обективни, а и по-разбираеми. Има какво да се желае от филма, но все пак у зрителя остава усещане за достоверност.