"Ще се видим там горе" има достатъчно признание - пет "Сезара", местния еквивалент на "Оскар", в родната си Франция. Но тъкмо благодарение на това, че на българския фестивал "Синелибри" международното жури го отличи - с голяма преднина - като най-добра екранизация на годината, в края й той има шанса да се появи и на по-широк екран. Филмът е адаптация по наградения с "Гонкур" роман на Пиер Леметр (преведен и на български, изд. "Колибри"). Той претърпява екранна трансформация в ръцете на режисьора Албер Дюпонтел, който влиза и в една от главните роли. По-подозрителните могат да потърсят конюнктурност - историята разказва за Първата световна война в годината, в която Европа отбелязва 100-годишнина от този печален исторически урок. Такава обаче няма, юбилеят съвпада само с българската премиера. А сюжетът се концентрира не толкова върху бойните действия - въпреки че откриващите свирепи кадри са ситуирани в окопите в последните дни преди примирието, - а върху травмите, гешефтите и надеждите на оцелелите в първата мирна година.
Едновременно епичен, идеалистичен и хумористичен, "Ще се видим там горе" извиква сравнения с филми, каквито не гледаме често напоследък. Албер Маяр (режисьорът Дюпонтел) е войникът с късмета и лоялността; Едуар Перикур (аржентинският актьор Перес Бискаяр) е този с малшанса и таланта; лейтенантът им Прадел (Лоран Лафит) е злодеят без скрупули.
След като взрив отнася половината му лице, богаташкият син с талант на художник Перикур преминава през целия филм безмълвно, едва ломотейки. Негов "преводач" става момиченце сираче от Монмартр, сякаш извадено от роман на Юго. А негов адютант до края остава Маяр, движен не просто от приятелска привързаност, а и от чувство за вина - другарят му е осакатен, докато го спасява. Двамата живеят бедно във весело-трагичния унес на следвоенните дни - Франция от 1919 г. нехае за ветераните - докато артистът не измисля план да продават "на зелено" паметници на военни герои, а после да избягат с парите. Което те мечтаят, аморалният Прадел реализира - той търгува с истински трупове.
Усложненият сюжет с криминални елементи остава фокусиран в сравнително тесен кръг - почти всички на екрана са близки, роднини и сватове. Дебелият роман на Леметр (600 страници) е събран в под два часа екранно време, в което със сюрреалистичен хумор се разглеждат крайно сериозни теми: травмата, смъртта, корупцията, манипулацията. Визуално филмът, продуциран от Gaumont със солидните за европейския стандарт 24 милиона евро, също е на ниво. Акцент са маските, с които режисьорът скрива обезобразеното лице на Перикур, дело на гримьорката Сесил Кречмар и достойни за реквизит на цял един венециански карнавал. Но най-ценното в "Ще се видим там горе" е неговата човечност, упорството му да търси светлината в края на тунела.
