"Игра на доверие" е филм, който се бори с кауза срещу отрицателните отзиви. Създаден по елементи от личната история на актрисата Яна Маринова, той заема категорична позиция срещу насилието на мъже към жени. Така и трябва да бъде. Но да не оставяме тематиката да ни заблуди.
Филмът е поредното частно финансирано начинание на Мартин Макариев и неговия близък кръг. Изключение от правилото правеше "В сърцето на машината", който успя да спечели субсидия от Националния филмов център, сърцата на публиката и дори квотата за български филм на тазгодишните "Оскари" (макар и от втория опит). Въпреки заслужените упреци в подражателство и рецитиране на американски жанрови матрици - което Макариев правеше и в предишните си продукции, от "Вила Роза" до "Диви и щастливи" - той бе класи над тях като качество и изпълнение. "Игра на доверие" е връщане назад.
С помощта на обичайния си оператор Андрей Андреев режисьорът става все по-уверен в преследване на "красивата картинка" - верен интериор, костюми, осветление и т.н., както и на похвално добрия за стандартите на българското игрално кино звук. Яна Маринова влага и тяло, и душа в ролята на жена с характер, която се изправя срещу целия свят, за да защити достойнството и дъщеря си. Тук някъде свършват и достойнствата на "Игра на доверие".
Продуктовото позициониране на алкохолни и тютюневи продукти, автомобили и дори болнични заведения в българските филми е отколешен стандарт, но в този случай имаме малко филм в продуктовото позициониране, вместо да е обратното.
Въпреки уверенията на екипа, че при финалния монтаж са премахнати много сцени с насилие, "Игра на доверие" е останал прекалено брутален и грозен. Три изнасилвания за деветдесет минути са прекалено много дори и за български филм. (Моят непредставителен социологически срез сочи, че 100% от публиката не иска нито едно повече.)
Историческият, соц пласт на филма работи на естетическо ниво - Макариев натрупа опит в тази област със "В сърцето на машината", който беше ситуиран в същата епоха, но новобогаташкото битие в съвременната сюжетна линия е просто абсурдно фалшиво и декоративно. Има проблем и с филмовото време - соцът приключи преди 33 години и няма как десетинагодишното тогава момиченце да е съвсем млада жена днес.
Не знам кога режисьорът ще проумее, че красивата Луиза Григорова няма да блесне като актриса и занапред. Дори детето (София Ласкин) предава конфликт по-убедително от нея. Почитателките на Владимир Зомбори от неговите тв превъплъщения вероятно ще се изненадат да го видят като злодей. Дихотомията добро-зло, мъж-жена, насилник-жертва в "Игра на доверие" обаче е ужасяващо елементарна и предвидима. Всички мъже са свине, в образите им няма и капка нюанс или противоречие, декларира сценарият на Борислав Захариев. Изобщо "Игра на доверие" остава на ниво декларация на добри намерения. Реплики като "Бъди себе си" саботират всякаква илюзия за дълбочина и сложност, а криминалната рамка на сюжета е недомислена кръпка.
Макариев & компания вече са изградили фенска база с филмите си, които в последните години се радват на завидна зрителска популярност. Но ако тя очаква непретенциозно развлечение като "Привличане" или "Диви и щастливи", този път няма да го намери. Опитът за по-сериозен разговор с широката публика не може да успее с подобни неубедителни кинематографични средства, колкото и благородна да е целта.
