В този текст ще има продуктово позициониране на авторово мнение, опит за рефлексия върху театралния сезон на пандемичната 2020 година, оглеждане на важните за сценичния живот (доколкото го имаше) събития през нея и откъси от два манифеста.
Първият е на Пенчо Славейков. Вкратце, писаната през 1909 г. студия „Национален театър” се противопоставя на проф. Иван Шишманов - идеолог на основаването на Народния театър, като заявява театъра като пространство за изява на духа, на творческия Аз, далеч от категорията народно. "Театърът трябва да бъде автономен! Управлението му подчинено на волята на онзи, само който го управлява".
Защо, бихте попитали, е нужна сверка с думите на Пенчо Славейков днес, в началото на 2021-ва, след една опустошителна за всички сценични изкуства година? Вероятно защото след нуждата от основно преосмисляне на сценичните практики на живо в условията на епидемия е нужно да мислим как
да върнем в сградата на театъра пространството за изява на духа,
свободно и автономно. Автономно от медийни заглавия, автономно от социалноангажирани политики, автономно от проектен език, от клишетата на овластени възгледи за човека. Ето защо ни е нужна Славейковата директорска решителност и поетична индивидуалност. Решителност, индивидуалност, съзнателно проведена концепция, визия за текста, актьорски постижения, кое от всичко това остана в сферата на пожеланията и кое се случи през 2020 година?
Още преди началото на пандемичната ситуация и затварянето на сценичните пространства бяха дадени заявки за силно начало на годината с постановките на Диана Добрева върху пиесата на Флориан Зелер „Синът” и „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта” на Василена Радева по книгата на Петя Накова – „Годината на осемте химии”. „Синът” вероятно е най-силното заглавие в афиша на Народния театър „Иван Вазов” за изминалата година, което ще продължи да оформя зрителските пристрастия и през 2021-ва. Продължение на силното актьорско присъствие на Владимир Пенев в „Бащата” – пиеса на същия автор, тук Добрева е разпределила поравно на всички основни актьори – Захари Бахаров, Александър Тонев, Теодора Духовникова, Анета Иванова – страданието, нелечимостта, вината и клаустрофобията на болестта.
Някак вярно на интуициите за 2020 година,
тази постановка отваря въпроси, пред които зеят бездни от тишина, пропасти от загуба на смисъл. Едно от ключовите постижения тук са актьорските решения и най-вече ролята на Александър Тонев – току-що дипломирал се студент от класа на проф. Иван Добчев, познат от няколко съществени роли от постановки на сцената на ТР "Сфумато". Александър Тонев е едно от актьорските имена, за което тепърва ще се говори и като театрален, и като филмов актьор. За да не забравим, че ключови за режисьорския театър на 90-те са както "Сфумато" като цяло, така и неговите основатели като режисьори, трябва да споменем и постановката на пазарджишкия Драматичен театър „Константин Величков” – „Дон Кихот, под режисурата на проф. Маргарита Младенова. Тук двойката Дон Кихот - Санчо Панса е разпределена между Иван Бърнев и Александър Тонев, а режисьорската концепция е проведена от първата до последната минута във верен за режисьорката ключ.
Другият силен режисьорски ход е този на Василена Радева, която от името на своята театрална компания „Паник бутон” е обърнала внимание на една изключителна книга – разказите от първо лице за преживяването на диагнозата рак на гърдата от Петя Накова. Вплитайки модели на дивайсинг театъра и дописвайки разказите на четири актриси – Богдана Котарева, Юлияна Сайска, Елена Димитрова и Невена Калудова, представя не страха от смъртта, а живота след диагнозата. Всъщност въпреки появата си в годината на всеобщата криза на болестта този спектакъл не е за болестта, а за
така важното за всяка терапия израстване, надмогване
„Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта” се играе на една много важна софийска сцена – Театър Азарян в НДК. Важна, защото съдържа в себе си огромни възможности за развиване на репертоар, на платформа за сценичен живот, на съдържателен театър, а все още не е. Ако има интересен нов театър, то той определено може да се открие на сцената на Театър Азарян – както „Апарт” от 2019 година на режиьсора Илко Ганев, така и „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта”, „Косвени щети”, „Серотонин” по Мишел Уелбек, но въпреки тези интересни за публика и критика заглавия управлението на НДК все още не открива пълния потенциал от тази подновена сцена.
Въпреки че рядко може да се откроят добри мениджърски ходове сред столичните театри, заслужава си да обърнем внимание на една от най-малките софийски сцени – театър "Възраждане", който почти моментално след обявяването на първия локдаун през март реагира с излъчване на живо на „Вуйчо Ваньо” и така само за една вечер театър с не повече от 40 места имаше над 3000 души публика. Все още едно от най-значимите театрални събития на тази сцена остава отличеният с театралната награда „Икар” спектакъл „ За едно явление от електричеството” на режисьора Стилиян Петров.
Какво се случва в сценичния живот извън София
е трудно да се разкаже накратко – факт е, че много повече мениджърски усилия се правят в театрите в Благоевград, Русе, Ловеч, Габрово, Сливен от когато и да било, именно заради пандемията. За разлика от други сцени като „Сълза и смях” театър "Българска армия", Театър София, в които усилията са сведени до задържане на нивото непроменено и до голяма степен невидимо. Още по-интересен би бил за оглеждане и репертоарът на Сатиричния театър, в който публиката е константно висока величина за разлика от художественото ниво. Но ето, ще се опровергая, една постановка за отношенията между Хелена Рубинщайн и Елизабет Арден е не само свежа, но и интересна актьорска работа на режисьорката и изпълнителка на главната роля на Рубинщайн – Бойка Велкова.
Всъщност, ако има нещо, за което си заслужава да се говори през този иначе драматично неслучил се сезон, то това са актьорските постижения – на Ирини Жамбонас в „Кой се страхува от Вирджиния Улф” в Малък градски театър зад канала, на Валери Йорданов в „Караконджул” в Народен театър „Иван Вазов”, Цветан Алексиев в „ Лебедова песен” в ТР "Сфумато", Светлана Янчева в „Боклук” в Театър 199. Вероятно защото в периоди на криза актьорската професия ни учи на разни неща, като бързи реакции, адаптация, съобразяване с контекста, самонаблюдение, дисциплина и устрем, въпреки всичко. Вероятно това могат да научат и самите актьори своите учители и ментори – режисьорите и директорите, драматурзите и сценографите. Другото, както би казал Пенчо Славейков, е воля и автономност.
И за да е оптимистичен финалът на този сбит преразказ на театралната година, ще публикувам и текста на Алвис Херманис, режисьор и художествен ръководител на Нов рижки театър (Латвия), който той написа и публикува наскоро. Не е наречен собствено манифест, а "Седем правила за етично поведение на Нов рижки театър, предназначени за работещите в театъра и за зрителите". Специално преведени от режисьора и драматург Йордан Славейков. С този своеобразен манифест пожелавам Международният ден на театъра 27 март да бъде истински празник.
Ето ги и правилата:
"1. В нашия театър свободата на словото е разрешена, без каквито и да е ограничения.
2. Нашият театър и политкоректността са несъвместими
Защото изучаването на човека във всичките му проявления е обект на внимание на театъра. Ако позволим да се проявява само красивата и порядъчна страна на човешката природа, ние никога няма да узнаем абсолютно нищо за тайните и бездните у човека, а именно това е, което в тази работа и в живота ни интересува. Защото останалото е просто скучно, а и не е истина. Ако политическата коректност дойде в театъра, то него трябва да го затворим, а ние всички да се приберем в къщите си.
3. В нашия театър е позволено да се шегуваме с всичко и без всякакви ограничения. Разрешено е разказването на обидни шеги без всякакви ограничения. Ако човек работи в театъра или посещава театъра като зрител, той трябва да се научи да се справя сам със ситуация, в която някой го е наранил с дума или е оскърбил чувствата му. Защото това е само негов личен възприятиен проблем и нищо друго. Това е част от живота и е нормално да живееш сред хора, които не са като теб. Ако човек не може да се справи с това или е прекалено нежен, силно му препоръчваме да се въздържа от посещения в театъра.
4. В нашия театър е позволено да флиртуваме и да започваме романи както между актьорите, така и между зрителите, също и във всички останали комбинации.
5. Хора с голямо разнообразие от политически възгледи имат право да работят в нашия театър. Защото колкото повече се различаваме един от друг, толкова е по-добре и по-интересно.
6. В нашия театър е позволено хората не само да не се крият и да не се срамуват, но и да не се страхуват да говорят и открито да се карат заради политическите си убеждения.
7. В нашия театър всеки има право да вярва, че възгледите му са най-правилни.
И Бог да ви е на помощ."
