ЛИЛИЯ МАРАВИЛЯ – едно от талантливите синеоки момичета в златния клас на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ, отдавна вече не е ученичка в занаята. След десетки запомнящи се образи на сцената на театър „София“ (само през този ремонтно-чергарски за трупата сезон актуални са поне 6 – в „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, „Развратникът“, „Г-жа Министершата“, „Тирамису“, „Последният страстен любовник“, „Вечерята“), след две награди „Икар“ от Съюза на артистите, две номинации „Аскеер“ и приз „Златна роза“ за водеща филмова роля (за Love.Net), дойде време актрисата да споделя опит. Двамата с Михаил Билалов – неин екранен партньор в лентата „Голата истина за група Жигули“ и популярните тв сериали „Връзки“ и „Под прикритие“, поемат първия у нас клас по кино актьорско майсторство в колежа „Любен Гройс“. Към преподаването Лилия тръгва с огромно желание, защото не е отвикнала и тя самата да се поддържа в постоянно състояние на ученичество – разноликите й героини го доказват. Още не е забравила онази първокурсничка, която за секунди притича гола по сцената на Военния театър в спектакъла „Лулу“, а ние я запомнихме завинаги. Казваше се Лилия Лазарова и от брака й с италианеца Лука Маравиля я деляха години. Впрочем, на италиански „Маравиля“ значи чудо.

Да шепнеш е заразително

Спомням си, веднъж в първи курс, между часовете, проф. Крикор Азарян ми подхвърли: „Лили, ти би ли могла да понапълнееш малко?“. Не знам дали успях, но така или иначе много скоро той ме избра да играя Лулу в пиесата на Ведекинд. Аз бях съвсем новачка и си представяш какво напрежение е да играеш с най-големите актьори на България, които тогава бяха на сцената на Театъра на армията. Чувствах огромна отговорност и може би от стрес си изгубих гласа, и то – точно няколко дена преди премиерата. Фаталните дни, в които се правят основни репетиции, и те са изключително важни. Тогава Васил Михайлов ме заведе при някакъв професор, който ми би инжекции в гърлото с обещанието, че до два дена гласът ми ще се върне. Но най-главното беше да го пазя и да не се опитвам да говоря силно. На следващата почти генерална репетиция просто нямаше как да не отида: аз съм в главната роля, няма как да се репетира без мен. Казах шепнешком: така и така, нямам глас… Проф. Азарян ни събра и обясни: „Колеги, тука сега имаме един проблем… На Лили ще й щадим гласа и тя ще говори тихичко, но това не означава, че репетицията няма да е пълноценна, опитваме всичко“... Започва репетицията, аз говоря тихичко, всички покрай мен подскачат... Свършва репетицията и Коко ни събира пак: „Колеги, аз едно не мога да разбера. Добре, Лили няма глас и шепне, но защо накрая всички шепнете?!“. Оказа се, че е много заразително да говориш така – без да искат, хората започват да шепнат и те. Беше много смешно. След два дена наистина вече имах гласа си и всичко беше наред на премиерата, но никога няма да забравя тази репетиция.

Дъщеря ни се роди с маникюр

Родих дъщеря ни Паола един ден след като подписахме брак с Лука. Той искаше да направим само църковна сватба – в Италия това е възможно. Тук и аз, и католическият свещеник го убедихме, че не може – трябва първо цивилна. Както и да е, времето напредва – вече ще раждам. Датата, която успяхме да вземем за подписването, е 28 юни, а пък аз имам час за секцио на 29 юни. Какво да правим, такива бяха възможностите… Подписахме и на другия ден Лука ме остави в една болница до зоологическата градина и, като се чудел какво да прави, докато чака да родя, отишъл да гледа животните. Секциото започна в 10 часа, Паола се роди в 11, а Лука си казал: ау, аз сега трябва да отида вкъщи да се изкъпя, за да не внеса някакви токсини от зоопарка в болницата… Взел си един душ набързо и пристигнаха с майка му Мария-Пия много развълнувани… Лука тича при мене - тича при бебетата да гледа Паола, тича при мене – тича да гледа Паола… По едно време идва и казва: „Страхотна мадама, с ей такъв маникюр!“. А тя с едни такива дълги нокти се роди – яла калций от мама възможно най-много… Той пак отива – връща се, отива – връща се. „И с една такава дълга коса!“. А тя наистина с една дълга черна коса се роди. Аз си въобразявах, че ще родя русо ангелче с къдрици – момченце, а тя се ражда момиче със смугла черна коса!... След малко обаче Лука пак идва и обявява: „И ушите й не са щръкнали!“. Може би това беше неговият начин да каже, че я вижда съвършена. Беше много горд и щастлив. След 2 години направихме и църковна сватба – в католическата църква ни венча италианският нунций. Съчетахме събитието с първото причастие на дъщеря ни, защото тя също е католичка. Днес Паола е вече III курс актьорско майсторство в НАТФИЗ, засега се справя добре и е много щастлива. Но то и няма как да бъде иначе при такъв преподавател като Маргарита Младенова – всичките й студенти не само са влюбени в професора си, но и в своето посвещаване в театъра. Паола играе в нейния спектакъл „Мислещи тръстики“ в „Сфумато“. Тя има светло, слънчево излъчване на сцената – казват ми, че прилича на мен, но в същото време е и много различна…

Автентичен скандал – за финал

Със спектакъла „Театър, любов моя!“, който направихме с момичетата от нашия така наречен златен клас на проф. Азарян, имаме много екшън. Страшно се обичаме и често се виждаме по купони, обаче за първи път се събрахме да работим заедно близо 20 години след ВИТИЗ. А за това време всяка е извървяла някакъв творчески и житейски път, развила се е като артист. Касиел (Ноа Ашер) ни беше режисьор. Помагахме си, заедно си го мислехме. В началото процесът вървеше по-трудно, докато се „усетим“, макар че изповядваме еднакъв вкус – така сме възпитани от професора; след това потръгна по-леко и нормално. Вече стигаме до финала и трябва да направим последната сцена, когато, дори не си спомням за какво, жестоко се скарахме с режисьорката. И тя обяви: край, напускам проекта! А ние имаме няколко дни до премиера и големият проблем е, че…нямаме финал. Прекъснахме репетицията да не се избием и излязохме навън. И докато се чудим как да продължим след тоя скандал, Ани Монова – директорката на Театър 199, която също беше изтръпнала с нас в салона, се приближи и каза: „Всъщност, знаете ли, това беше много хубава сцена…“.  И се хванахме да я направим за финал наистина: вече сме го преживели, знаем какво е, няма нужда да играем… Тя влезе в представлението и си остана, така че на финала имаме един почти документален скандал. Явно е имало за какво да се случи.

Играем „Театър, любов моя!“ с успех вече толкова години... Една вечер представлението минава страхотно, ние се покланяме, приближава се един господин и отдолу поднася цветя на Касиел. А тя на връщане някак се оплита в моята дълга пола, пада – и не може да стане. Оказа се, че си е счупила крака. „Съжалявам, това не е част от спектакъла“, обърна се тя към зрителите. Помолиха публиката да напусне, след което извикахме „Бърза помощ“. Но преди да дойдат медиците, дойдоха двама полицаи. Стефка (Янорова) им се накара, че не сме ги викали, а те обясниха, че при такъв случай, когато им се обадят от Бърза помощ“, са длъжни да дойдат. Просто момчетата били наблизо и пристигнали първи. След малко се появиха и парамедиците. А през цялото време снима камера, защото се прави документален филм за „Театър, любов моя!“. Така че всичко това е документирано… Прекъснахме за известно време да играем спектакъла, след което Касиел се върна с инвалиден стол, само и само да имаме представление, после игра с бастун, после игра напълно възстановена и с нови сили. И през това сме минали заедно…