Кога и как нацията ще се върне на работа и ще се вдигнат забраните върху стопанската дейност, за да започне процес съживяване (реанимация)? Няма по-важни въпроси за българската икономика. Макар да ни мъчат тревоги и страх от пандемията, сега е времето да се търсят решенията, които да се съчетаят, когато е възможно, със санитарните мерки срещу пандемията. Китай вече отчете, че почти напълно е възстановена работата в отраслите на производството и преобладаващата част от услугите. И в повечето развити индустриални страни, където пандемията се разрази доста по-късно, вече работят върху такива решения. В Германия, много по-тежко засегната от вируса в сравнение с България, вече публикуваха два обстойни анализа, всеки с конкретен
план за реанимация
на икономиката – на колектив от мюнхенския Институт за икономически проучвания (IFO), начело с директора на института проф. Клеменс Фюст, другият на проф. Михаел Хютер, директор на Института за германско стопанство (IW), Кьолн. Много поучителни четива, с конкретни мерки и график как да се преодолее наложеното изключване на икономиката (lockdown) – по седмици и по отрасли. Безспорно се доказва едно основно заключение, че стопанството не може да бъде изведено от изкуствената кома изведнъж, а ще се наложат няколко последователни стъпки за постепенно ограничаване и вдигане на забраните. Всички други предложения в тези планове обаче са непълни и доста механично пренесени от антикризисните програми от 2008-2010 г. срещу глобалната финансова криза. Но бедствието, пред което сме изправени днес, е съвсем друго. Това не е обичайна рецесия (стопански спад) при поредната циклична криза. Изправени сме пред колапс, породен от извъникономическа причина – наложено от държавата извънредно спиране, изключване на голяма част от стопанския и на целия обществен живот с ограничаване на транспорта, комуникациите и търговията, блокирано трансгранично, а и вътре в националните граници, движение на работната сила и стоковите потоци. За разлика от цикличните кризи, при които основен проблем е да се вдигне търсенето, тук главната задача е
да се възстанови производството,
а за това е нужно първо да се нормализира снабдяването и дистрибуцията. За тази цел арсеналът на „съплайсайдърите“ (т.нар. „икономика на предлагането“) е много по-пригоден от монетарните мерки, за които по навик от последните десетина години запя масовият хор политици и икономисти от цял свят. Забележете, че с изключение на ограничените фискални мерки – отсрочени данъци и субсидии за плащане на заплати на неработещия поради изключването персонал, практически всички останали мерки, които ни предлагат, са кредитни. А кредитът е непригоден инструмент за покриване на загуби и предпазване от риск с неустановен хоризонт.
Предозираният кредит може да е вреден:
ако увеличи търсенето без да се възстанови производството, той ще предизвика стагфлация (комбинация на свито предлагане с увеличаващи се цени). Отделно кредитът ще натовари фирмите с нов дълг и може да вкара много от тях в технически фалит (превишение на задълженията над активите, макар те да не са дължими за плащане веднага). Но дори да не стигнат до предела на фалита, фирмите, които покриват загуби и разходи с кризисни кредити, ще загубят кредитоспособност, във всички случаи ще бъде ограничен капацитетът им да ползват в бъдеще нормален, търговски кредит. За реанимация са нужни капиталови, а не кредитни инструменти!
Държавата трябва да предложи такава финансова подкрепа, която да увеличи капитала на фирмите, така ще подобри достъпа им и до кредитния пазар. За икономисти тази логика би трябвало да е моментално разбираема, чак се учудвам, че в предложения за финансова реанимация липсват тъкмо капиталовите инструменти. А има богат опит в използването им, основно в банковия сектор. След глобалната финансова криза стотици банки бяха рекапитализирани с публични средства. И то доказано успешно – всички банки, които ползваха държавен капитал, върнаха финансирането и платиха доход далеч над кредитните лихви. Същото трябва да се предложи сега и на фирмите от нефинансовия сектор. Разбира се при аналогично строги условия – никакво плащане на дивиденти, никакво обратно изкупуване на акции и дялове, скромен предел за възнаграждения и бонуси на управляващите, - докато фирмата си стъпи на краката и върне ползвания държавен капитал. Важно място в пакета от мерки за финансова реанимация трябва да заемат и
държавните гаранции за бизнеса.
Нямам предвид гаранциите, които държавите дават на банките, за да осигурят кредити на фирмите. Току-що такъв закон приеха в Австрия, където държавата с лека ръка пое гаранция за отпуснатите банковите заеми, в замяна даде „ваканция“ за обслужването на тези заеми докато трае извънредното изключване на стопанството. Резултатът ще последва скоро, но ще е поне удвояване на държавния (и държавно гарантиран) дълг на страната. Ако в София приложим виенското решение, нашият държавен дълг на мига ще се утрои – с всички последици от това. Нужните за бизнеса държавни гаранции не са върху пасива, а в полза на активните му операции: за гарантиране (застраховане) на вземанията, на изпълнението на бъдещи поръчки, на постъпленията от бъдещи сделки на българските фирми – това са паричните потоци, които могат да завъртят отново блокирания стопански оборот.
