Свидетели сме на една безскрупулна война, започната от руския президент, който смята, че една съседна държава не е истинска държава, а нейният народ не е истински народ; свидетели сме и на твърдия отказ на същия този народ да се примири; свидетели сме на разрушаването на правилата, на които се подчинява международният ред; свидетели сме  на страха от бъдещето, което изглежда мрачно като черните развалини на Мариупол.

Ето и историята, която ни докара дотук – сложен възел от сили, личности, пропуснати възможности, стремежи, страхове и омраза. В следващите години може да успеем да разплетем част от него, но дотогава ще трябва да работим със и срещу наративите – историите, с които се обосновава, рационализира, оправдава и обяснява случващото се. Наративите винаги имат претенцията да са история, но ако беше така, те щяха да отстъпят пред истината и миналото нямаше, както казва Фокнър, да откаже да умре. Миналото щеше да си е минало, обща основа, от която опонентите заедно да спорят за бъдещето. Но наративите са непокорни: всички държави се съпротивляват на фактите и така, дълго след като оръдията са притихнали, ние продължаваме да се караме за значението на този момент.

Тъй като ние всички сме неподвластни на безпристрастността и баланса, към които се стреми историята, най-доброто, което можем да сторим е да се опитаме да разберем някои от елементите на тази промяна в хода на историята, макар че не можем да определим дали те ни водят към скалите, или към открито море. Струва си да опитаме да осмислим случващото се дори докато оръдията все още гърмят, защото е болезнено да си изгубен и защото някакво разбиране ще ни помогне да постигнем баланс между моралния гняв и стратегическото благоразумие. Но дори и при това положение нито един наратив, освен тези, които са облечени в националистическа екзалтация, не може да предложи утеха, защото ако сме честни, ние знаем, че наративите не могат да ни кажат точно това, което искаме да знаем: как ще свърши историята и дали ще оцелеем.

Историята е пълна с примери за безкраен регрес, за това да знаеш кое е началото на историята. Началото на един наратив зависи от това какъв искаш да е неговият край.

Много западни анализатори казват, че всичко започна, когато Путин обяви война на Запада през 2007 г. на Мюнхенската конференция по сигурността, след което през 2008 г. започна войната срещу Грузия, а после дойде и превземането на Крим и Донбас през 2014 г. Но историята на самия Путин за тази война, историята, която той написа и публикува миналата година и направи задължително четиво за своята армия, започва през IX век с Владимир и покръстването на славяните, с раждането на Православната църква в Киев. Путин знае какъв иска да бъде краят на тази история и затова историята започва с твърдението, че Русия започва в Киев и Киев трябва да принадлежи на Русия.

Бившият офицер от КГБ, превърнал се в историк, не е особено оригинален. Повечето истории на Русия започват оттам – от Володимир, княза, който приема християнството, за да съюзи княжеството си с Константинопол и Византия, и с това започват всички последващи упражнения по създаване на руска държава по-нататък: Московия, Руската империя, Съветския съюз и Руската федерация. Новото при Путин е, че използва тази много древна история, за да лиши друга държава от правото да съществува. Благодарение на Путин Русия, която западните наблюдатели неучтиво наричат бензиностанция с ядрени оръжия, получава величествен и възвеличаващ мит за своя генезис, а на правителството в Киев, което управлява сред светините от покръстването на славяните, се казва: тази държава не е ваша, тя е моя.

Силните правят каквото искат, слабите правят каквото трябва, казва Тукидид. Фактът, че бившият офицер от КГБ, владеещ бойни изкуства и способен да убива само с пръстите на ръката си, изпитва нужда от духовен мит за произхода на държавата, е интересен. Защо изобщо да се занимава с това? Ако имаш танкове, артилерия и кораби, защо просто не вземеш това, което искаш? Путин не търсеше оправдания, когато застрелваха журналисти на прага на домовете им, когато опозиционни политици умираха току до стените на Кремъл, когато агенти тровеха предполагаеми обществени врагове в катедрален град в чужда държава. Тогава не му трябваха оправдания, той просто отричаше. Но за инвазията в суверенна държава той все пак реши, че трябва да изгради цяла катедрала от исторически фантазии. Защото чувства вина? Едва ли. Защото трябваше да даде на хората нещо, в което да вярват? Дори и диктаторът трябва да представи някакви аргументи. Хитлер трябваше да спасява страдащите судетски немци, Путин трябва спаси страдащите под украинско иго руснаци. Но той не се ограничи с тези нискооктанови аргументи. Той се стреми към много по-величествен регистър. Защото както изглежда, иска да влезе в историята, като възстанови Руската империя на Петър и Екатерина – Русия от Финския залив до Черно море. Но когато прибягва до тези величествени примери от миналото, той отваря възможност и за някои притеснителни сравнения. Ако наистина искаш да приличаш на Петър и Екатерина, трябва да отвориш Русия, както направиха те, към науката, технологиите и новите идеи, но като се замислим, подобен тип величие явно не е било целта му. Действителната му, много по-лесно постижима цел не е да се прослави, а да бъде мразен и от него да се страхуват – най-вече украинците, но особено онези арогантни европейци и американци. Неговият модел за подражание не са Петър и Екатерина, а Цар Николай I, който смазва въстанието на декабристите през 1825 г. и става жандармът на Европа до смъртта си 25 години по-късно – мразен от поляците, чиято независимост смазва през 1831 г., мразен от унгарците, чието въстание потушава през 1849 г. Приемствеността в начина, по който Путин използва властта, е вкоренена дълбоко в руската автокрация. През ХХ век Съветският съюз се придържа към този модел и изпраща танкове в Будапеща през 1956 г. и в Прага през 1968 г., и въвежда военно положение във Варшава през 1981 г. Матрицата е създадена още в края на XVIII век: никоя руска държава, царска или съветска, не би търпяла свободни държави по границите си.   

За да постигне тази цел, а именно да внушава страх, подобно на царете от миналото, той се заема със създаването на исторически мит със същата педантичност, с която подхожда към смазването на опозицията, подкрепата за Асад при унищожаването на сирийския народ, възстановяването на армията и премахването на вътрешните му врагове. Той гледа на писането на история като на стратегическа операция. Твърди се, че е написал есето, издадено миналото лято, докато неговите раболепни подчинени му носели исторически документи през дълъг тунел, отделящ го от хората му, в дачата му до Москва. Трудил се в продължение на месеци. И това е изцяло негов труд – наратив, който отнема на страната, чиято столица е Киев, правото да бъде държава, а на нейния народ – правото да бъде отделен народ.

Едно от големите предимства да си президент е, че можеш да пуснеш въображението си да работи на воля, докато си пишеш есето сам в своята дача. Няма граници, не е необходимо да се съобразяваш с реалността. Така можеш да твърдиш, че държавата се управлява от нацисти, докато нейният президент е евреин, и че защитаваш рускоговорящото население, което не е изложено на никакви заплахи.

Необходими са две неща, за да може един такъв измислен наратив да бъде легитимиран до реална инвазия: първото е тоталитарна среда, в която независимата журналистика е смазана, устата на университетите е затворена, НПО-тата са обезсилени като чуждестранни агенти и държавната телевизия излъчва твоето послание до най-отдалечените места в Сибир. Това гарантира, че след като посланието достигне до цяла Русия и всички нейни часови зони, ти ще чуваш само ехото на собствения си глас, пробиващ съзнанието на руската аудитория, която е откъсната от външния свят и остава заключена, дори вкаменена в сантиментална носталгия към съветското минало, което прави невъзможен всякакъв сблъсък с днешната реалност.

Тъй като дори и Путин знае, че съветското минало крие някои, да кажем, проблемни моменти, той пренаписва съветския наратив по един сложен и хитър начин. Той е казвал, че разпадът на Съветския съюз е най-голямата катастрофа на ХХ век и със сигурност неговите спомени за това как гори книгите с кодовете на КГБ в двора на явочната квартира в Дрезден след падането на Берлинската стена през 1989 г. са болезнен, травматичен момент, за който той със сигурност ще търси възмездие. И въпреки че боготвори съветското минало, в есето си той обвинява Хрушчов, задето е позволил Крим да стане украински през 1955 г., и обвинява Ленин, че е дал на Украйна статут на отделна република в Съветския съюз след края на гражданската война. С признаването на украинската национална идентичност, която той отрича, Сталин и Ленин са му създали известно неудобство. Затова той използва съветското минало строго прагматично, отхвърля нещата, които не му харесват и се старае да опази останалото като източник на легитимност, че режимът му е правоприемник на този, които е спасил света от Хитлер. И съответно много анализатори прогнозират, че планираната операция в Донбас трябва да приключи на 9 май – свещения ден, в който щандартите и знамената на хитлеристките войски са изхвърлени на Червения площад и Сталин приема парада, с който се отбелязва краят на войната в Европа.

Ако Путин наистина успее да направи така, че на 9 май на Червения площад да маршируват победоносните ветерани от операцията в Донбас, това ще е наистина изумителен обрат, нещо като обратна алхимия, в която злато се превръща в шлака. Защото единствената неоспорвана морална добродетел на съветската ера, единственото ѝ постижение, признато както от нейните приятели, така и от нейните врагове, е маршът на руските войски към Аушвиц и спасяването на Европа от човеконенавистната империя на Хитлер. И сега тази красива легенда се валя в украинската кал като оправдание за един престъпен и жалък акт на варварство срещу съседна държава.

Всяко общество постоянно създава лъжи за себе си, но има лъжи, които може да убият неговото бъдеще. Такива са недопустимите лъжи и обществата рядко получават шанс – САЩ през 1865 г., Германия през 1945 г., Южна Африка през 1994 г. – да съставят списък на нещата, които никога не трябва да казват за себе си, като например „Робството е полезно за чернокожите“, „Хитлер беше прав за евреите“, „Апартейдът не беше чак толкова лош“ и др. Русия получи шанс през 1991 г. да каже „Никога повече Сталин“. Тя трябваше да осмисли своя ГУЛаг, милионите убити от ръцете на режима, но вместо това след разпада на последната империя над Русия се спусна упойваща тишина и обществото не изкупи вината си. Западните съветници също носят известна вина: те казваха на новите управляващи в Русия, че историята няма значение и че само шоковата терапия и бързият преход към пазарна икономика могат да извадят страната от 80-годишната тирания. Не че нямаше гласове в Русия, които казваха истината за миналото, но тези гласове не бяха чути във всеобщия щурм бързо, безболезнено и по възможност без връщане назад руснаците да се превърнат в Запад. Съвестта на страната – Ахматова, Бродски, Сахаров, Солженицин – не получи възможност да запечата посланието си в душите на руснаците. Нямаше комисии за истината, както в Южна Африка, нямаше публични изслушвания, и още по-важното е, че нямаше съдебно преследване за агентите и палачите от КГБ. В дивия запад на 90-те бе приватизирана държавната собственост и всеки плячкоса каквото можеше, без да бъде осмислено тежкото минало. Ахматова и Солженицин просто пишеха поезия и литература. Техните думи не послужиха за предупреждение за настоящото поколение. В този карнавал на амнезията се създаде черна страница, на която Путин можеше да напише своя наратив и да аргументира инвазията като апология на червената нишка в руската история – история на постоянно разширяване и завоевания.

Не е случайно, че, както казват, седмици преди Путин да започне инвазията, неговият режим най-накрая закри „Мемориал“, последната руска организация, която се опитваше да каже истината за миналото на Русия. И сега режимът е напълно свободен, що се отнася до истината. От залата на Съвета за сигурност в Ню Йорк той разпространява истерични фалшификати, лъже родителите на войниците, загубили живота си в престъпното начинание, и цялата тази катастрофа не оставя избор на най-предприемчивите и критично мислещи руснаци, на всеки, който има дори бегла представа от историята на страната през XXI век, освен да избяга в Ереван, Тбилиси, или Истанбул – единствените места, където те все още са приети. 

II

Историческото есе на Путин от миналото лято се оказа документ с прогностична стойност. В него той ни казва какви са военните му цели: той няма да се задоволи с Донбас и Мариупол, със сухопътната връзка към газовите находища в Азовско море и контрола на голяма част от черноморското крайбрежие. Той иска да изличи цяла държава. Ако не може да направи това сега, ще чака и ще го направи по-късно. След като сега Украйна го отблъсна от подстъпите пред Киев, той със сигурност ще опита отново. Ако направи втори опит и отново бъде победен, ще приеме, но само за известно време, една разрушена и опустошена Украйна, простираща се до границата му. А ако на хоризонта се появи опасност от поражение, неговите познания по история учат, че руските режими, които са победени в битка – например царският режим в Руско-японската война от 1905 г. – навлизат в предсмъртните си часове. Всеки руски лидер, който е жертва на собствените си фантазии за историята и е изправен пред унизително поражение на бойното поле, представлява сериозна заплаха, особено пък лидер, в чиито ръце е най-големият ядрен арсенал в света.

Той е особено опасен, защото трябва да е и много ядосан. Военните му го провалиха. Разузнавателните служби са го лъгали. Украинците унищожиха неговата версия за реалността и го принудиха да се справя с упоритата съпротива на народ, който той убеждава себе си, че не съществува. Видя се, че неговата представа за Украйна като че ли е замръзнала в 90-те години. В този период на преход, когато Украйна се управляваше от посредствени хора, типични за края на съветската ера, като Леонид Кравчук и Леонид Кучма, управляващите в Москва можеха да вярват, че в Киев и Лвов не е останало нищо друго освен хора от бившето съветско пространство, които се опитват да излязат от руините на империята. Човекът, когото Путин искаше да постави начело на Украйна през 2010 г., Виктор Янукович, също е създаден по съветски образец: същата лакирана коса, същия дървен език, същата безогледна алчност. Като истински циник Путин изглежда е смятал, че украинците не заслужават нещо по-добро. Но те бяха на друго мнение.

Путин така и не разбра своя опонент, но НАТО и ЕС направиха същата грешка. Те също смятаха, че украинците си остават съветски хора, пасивни, фаталистично настроени, послушни и примирени с неизбежното. Тези предубеждения са причината за прогнозите, че войната, започнала на 24 февруари, ще приключи за една седмица. Всички, и Путин, и Западът, не отчетоха факта, че украинците искат да творят своя собствена история. Ако някои западни наблюдатели пропуснаха да забележат, че Оранжевата революция свали проруското правителство през 2005 г., а Майданът през 2014 г. свали Янукович, то за Запада като цяло това бе една сантиментална нова история за силата на народа, а не елемент от трансформацията на украинската идентичност, какъвто в крайна сметка се оказаха. Майданът не бе един зимен бунт, а нещо с много по-сериозни и трайни последствия: той бе брутална битка между Биркут, омразната въоръжена полиция на режима, и невъоръжените, но неумолими и твърди младежи, тичащи по ледените улици цели 92 дни. Над сто протестиращи бяха убити и веднъж завинаги по-възрастните украинци осъзнаха чрез бруталността, с която пребиваха децата им, че те вече не могат да живеят в режим, който се врича във вярност на Владимир Путин. Хората от Майдана изразиха и страстното желание на Украйна да тръгне по западен път и да стане член на Европейския съюз. Една от трагичните иронии на тази история е, че именно европейците, които вярват най-силно в европейския идеал, са тези, на които Европа отказа членство. Но вярата в идеала се запази. Майданът е причината украинският президент да може да се примири с мисълта, че тази страна може никога да не стане член на НАТО, но да не може да се примири с мисълта, че тя никога няма да бъде член на ЕС. Майданът е и причината, поради която ако Европа не предостави на остатъците от Украйна членство в ЕС, това ще бъде предателство, което никога няма да бъде простено.

Именно Майданът трябваше да покаже на Путин, че си има работа с народ, който ще се съпротивлява до смърт. Но той разбра само това, че ако не може да управлява Киев чрез избрано от него подставено лице, ще трябва да завземе колкото може повече украинска територия максимално бързо. Така последва превземането на части от Донецк и Луганск, и се стигна до десанта на зелените човечета в Крим. След това в продължение на осем години в окопите и разрушените села на Източна Украйна се водеха тежки сражения.

И отново нито Западът, нито Путин са дадоха сметка колко важна за идентичността на Украйна ще се окаже войната в източните части. Като че ли душите на украинците бяха изковани от желязо в тази битка и осемте години война изглежда революционизираха украинската армия и я превърнаха от съветска по рода си армия в национална такава. А когато и Путин, и Западът откриха колко смъртоносни могат да бъдат леко въоръжените взводове при защитата на Киев, тази изненада бе примесена и със снизхождение. Ние не си дадохме сметка на какво е способна човешката психика във време на изпитания, не оценихме военната им подготовка. Всичко бе изненада за нас – дори и трансформацията на един комедиен актьор във военен лидер, който обаче притежава комуникационните умения на телевизионна звезда.

Вече не сме толкова изненадани, но сега има риск да изпаднем в сантиментални самозаблуждения. Украинците се бият за нашите ценности, но не ние умираме по бойните полета. Подобно на афганистанците преди тях, и украинците разбраха колко болезнено е да си нечие прокси. Прокситата водят битки, но и разбират, за съжаление, че в случай на поражение са сами. Украинците вече приемат, че не могат да разчитат на защита по въздуха, от каквато отчаяно се нуждаят, да не би изтребителите и ракетите на НАТО и на Русия да се окажат едни срещу други и така да започне Трета световна война. Унгарците получиха същия урок през 56-а, чехите през 68-а, а поляците през 81-ва.

Ако това е тъжната действителност, тогава украинците може би имат надежда да удържат струпващите се танкове и артилерия в Донбас, но не могат да се надяват да ги отблъснат и да си върнат загубените територии без въздушна подкрепа от НАТО. Ако Украйна не може да завладее отново Донбас или Мариупол и крайбрежието, правителството на Зеленски ще трябва да се задоволи с мир, който ги оставя в руски ръце. Това ще е наистина болезнено и подобна развръзка напомня за начина, по който завърши Зимната война между Финландия и дивизиите на Сталин през март 1940 г. Първоначално войната се развива добре за отбраняващите се финландци. Леко въоръжените бойни групи, които се бият в защита на родината си, се опълчват на по-голямата руска огнева мощ, но в крайна сметка руските танкове пробиват линията Манерхайм и принуждават финландците да приемат мир, чрез който се отцепват територии в полза на окупаторите. Когато финландският президент подписва мирното споразумение, той казва: „Нека изсъхне ръката на този, който подписва това чудовищно споразумение“ – думи, чието значение президентът Зеленски може би ще разбере скоро.

III

Войната винаги разбива илюзиите. Путин вече знае, че разузнавателните служби и армията са го лъгали. Той знае, че Украйна съществува и че украинският народ ще се бие до смърт. Неговият режим, неговото оцеляване вече са поставени на карта, а диктаторите, притиснати в ъгъла от историята и от собственото си безразсъдство, са опасни и непредвидими.

Той откри също така и още един неприятен факт, а именно, че собствените му наративи се оказват погрешни: например наративът за необратимия упадък на САЩ и тяхната система от съюзници. Диктаторите често възприемат присъщите на демокрацията разделения и кавги като слабост и често са заблудени от западните оплаквания за предстоящ крах. Всъщност стана обратното – и НАТО, и ЕС се събудиха. Опасността за него сега след Буча и Мариупол е, че Западът може да реагира емоционално, а не разумно. Това всъщност е опасност за всички ни. 

Ние се опитваме да намерим баланса между нашето убеждение, че сме изправени пред голямо зло и задължението да не позволим на моралното възмущение да ни накара да изберем средства, които, противно на нашите намерения, ще доведат до война, която ще унищожи Европа. Затова трябва да запушим ушите си за отчаяните молби на хората, срещу които наистина се извършва нещо чудовищно; ще трябва да отхвърлим призивите да отвърнем със същото. Надявам се, че ще действаме умно: ще изберем средствата, които ще изискват жертви и от нас – ембарго за руския газ и петрол например – и няма да хвърлим света в бездната.

Разочарована от нашето благоразумие, Украйна се прости с илюзиите си за НАТО и ЕС. В началото смяташе, че членството в НАТО е възможно. Сега приема неутралитета. В началото смяташе, че членството в ЕС е близо. Сега знае, че пътят до членството ще е дълъг, ако то изобщо стане факт. Географското положение на Украйна, както всяко географско положение, е нейната съдба. Нещата може би щяха да стоят по друг начин, ако Русия бе избрала демократичен път при двата шанса, които получи – след 1905 г., когато поражението принуди царската власт да приеме конституция, и през 1991 г., когато за един кратък момент в Русия на Елцин имаше възможност за демокрация. Но когато след 1999 г. Русия пое по авторитарен път, общата граница на Украйна с Русия означава, че тя трябва да изкове демокрация между зъбите на режими, дори и след Путин, за които свободата на другите представлява морална заплаха за тяхното собствено оцеляване.

Войната разби илюзиите и на Запада, а основната илюзия бе, че след края на Съветската империя сме навлезли в ера, в която войната вече е невъзможна. Вече знаем, че трябва да научим отново урока, които дедите ни научиха още през 1914 г. – икономическата интеграция на геостратегически съперници не е гаранция за мир. На път сме да се простим и с илюзията, че ядрените оръжия правят войната между великите сили невъзможна. Не и когато има тактически ядрени оръжия. Не и когато един диктатор смята, че всеки момент може да бъде свален.

Движим се в неизследвана местност – място, където историята, аналогиите и паралелите вече не работят и сме съвсем сами, следим ежечасно новините и се чудим например какви са шансовете да се избегне ядрена война след потопяването на крайцера в Черно море. 

И накрая, знаем, че вече сме оставили зад гърба си света, който ни завещаха дедите ни – света на Сталин, Рузвелт, Чърчил и Труман, света на Хартата на ООН и гаранциите за неприкосновеност на държавните граници, и на монопола на легитимната употреба на сила, каквато легитимност може да даде само Съветът за сигурност. Знаем, че тези правила се спазваха, след като веднъж бъдат нарушени, но те бяха правилният принцип в международните отношения. Знаем също, че Русия не е единственият член на Съвета за сигурност, който подкопава тези стълбове на международния ред с насилие и бруталност. Не е приятно руснаците да напомнят на САЩ и съюзниците им, че не Русия първа започна интервенции в други суверенни държави без санкция от ООН, не тя първа започна да руши села, за да ги защити, не тя беше първата, която започна да лъже международната общност. Не е приятно да си дадем сметка, че НАТО плаща цената за Косово през 1999 г., задето смяташе, че една интервенция може да е легитимна дори и да не е законна. Тогава руснаците възразиха и сега извличат дивидентите. САЩ сега плащат цената за Ирак през 2003 г., за това, че повярваха, че светът ще подкрепи свалянето на един смъртоносен тиранин. Когато САЩ се огледат в залата на ООН, за свое съжаление те виждат, че Индия, Индонезия, държавите от Близкия Изток, държави като Венецуела и Никарагуа в Латинска Америка, и най-вече Китай не са на тяхна страна. Ако се съди по броя на въздържалите се при последните гласувания в ООН, Русия не е толкова сама в света, колкото на САЩ им се иска. САЩ и Европа може и да вярват, че противостоят на руския империализъм, но голяма част от света смята, напротив, че Русия противостои на американския империализъм. Това е цената, която една велика сила плаща за нарушаването на правилата, които се е ангажирала да защитава.

И така, войната в крайна сметка може да се възприема и като повод Западът да осъзнае своята собствена роля за подкопаването на световния правов ред. Също така твърдението, че Западът сам си е причинил всичко това с нарушаването на международното право в Косово и Ирак, с празните обещания за разширяване на НАТО към Грузия и Украйна и достигането до руските граници, е опит Путин да бъде оправдан. Това е имперски начин на мислене, според който единствено американците или китайците, или руснаците могат да променят света за добро или лошо. Това се представя за реализъм, но той отнема историческото право на собствен избор, което е толкова важно, колкото и правото на по-силния: след падането на Стената през 1989 г. малките страни, балтийските държави и държавите от Източна Европа, трябваше да се молят на НАТО, за да получат гаранции за сигурност и така техните млади демокрации да могат да оцелеят. А какво друго е украинската кауза, ако не стремежът на една малка нация – една от слабите според Мелианския диалог на Тукидид – да защити правото си на свобода, както го прави една велика сила. За същото това право се борят и в Тайван – правото да твориш собствената си история, да пишеш собствен наратив въпреки географското си разположение, въпреки враждебността на една велика сила, въпреки всичко. В руините на света на нашите деди, света от 1945 г., поне това желание си струва да бъде защитавано: правото на малките народи да пишат собствената си история и да го правят, живеейки в мир.

София, 18 април 2022 г.

Превод от английски Милена Недева

*Майкъл Игнатиев е роден в Канада, учи в Университета на Торонто, а после завършва и Харвард. Преподавател, писател и бивш политик. Правнук е на руския дипломат граф Игнатиев. До юли 2021 г. Майкъл Игнатиев е ректор и президент на Централноевропейския университет в Будапеща, в момента е професор в историческия факултет. От средата на 1970-те години публикува научни и художествени книги, пиеси, статии, есета… Текстовете му непрекъснато се връщат към няколко повтарящи се теми: човешките права и съдбата на моралния универсализъм в свят на воюващи ценности; либерализма като политическа теория, практика и начин на живот; битката ни за поддържане на демократичните свободи. Последната му книга On Consolation (2021) го отвежда в нова посока: размишлява върху историята на опитите ни да приемем екзистенциалните изпитания на живота – смърт, загуба, трагедия – как успяваме, въпреки всичко, да живеем с надежда. Лекцията на проф. Майкъл Игнатиев „Историята, която ни доведе дотук“ бе част от поредицата Мемориални лекции ДЖУ, организирана от Центъра за либерални стратегии в памет на Юлия Гурковска (1945–2001).

"Сега" благодари на портал "Култура" за предоставената възможност да публикува лекцията на Игнатиев.