Създаването на Държавна петролна компания е част от все по-отчетливата тенденция на преход към държавно контролирана икономика. Симптомите за това бяха видни още преди коронакризата.

От 2018 г. насам правителството започна да инвестира огромни суми, предназначени за публични разходи, в държавни компании и да загражда отделни сектори (лотария, разпространение на вестници, сега и търговия с горива) за държавата. Това се случва въпреки факта, че като дял на бюджетните разходи от БВП българската държава не е голяма. Тя обаче икономисваше значителни суми от публични услуги (например, от здравеопазване), въпреки разхищенията. Сега смята да инвестира тези спестявания в бизнес начинания. По този начин премиерът Бойко Борисов и неговите приближени ще опитат да постигнат четири цели: обществено одобрение; създаване и укрепване на икономическа база на поддръжниците на власта и партийния апарат; разчистване на терена или отстраняване на влиятелни други играчи, чиито ресурси тревожат техните конкуренти и/или властите; осигуряване на финансови потоци, които не са ограничени от изискванията на закона за публични финанси, закона за обществени поръчки и т.н.

В последния случай говорим за една паралелна система, в която

шепа неизвестни на широката публика директори пренасочват милиони

и дори милиарди левове (в случая на БЕХ) далеч от погледа на парламента, Сметната палата, КЗК и останалите институции.

Освен това, държавният капитализъм е по-лесен и може би по-легитимен инструмент за преразпределение и контрол, отколкото са споразуменията с едрия бизнес. Редица действия на прокуратурата и правителството от последните години показват, че държавата преразглежда отношението си с олигарсите. Непубличните уговорки за осигуряване на една или друга услуга в частен интерес (от типа на тези, които сега изважда наяве собственикът на “Националната лотария” Васил Божков) са уязвими. Държавно контролираният капитализъм променя не само корупционните рискове, но и баланса между властта и едрия капитал. Това предполага правителство да има повече контрол в разпределението на бизнеси и богатства. Такава система, както показва руският опит, може да донесе политическо дълголетие.

В допълнение, много българи биха подкрепили по-широко присъствие на държавни компании. Причината е в надеждата, че техните печалби ще остават за държавата, а директорите им няма да посмеят да купят “Бугати”, за което толкова често говори премиерът Бойко Борисов напоследък. Хората няма да протестират, когато такива компании получават подкрепа от държавата по схемата 60/40 или други държавни помощи. Пандемията на Covid-19 осигури добра среда за повече държавни намеси.

Защо сега?

Компании като ДКК или Държавната петролна компания (ДПК) са като Индентантството по време на монархията. Те служат като източник на привилегии и облагодетелстване за представителите на властта, без това да е свързано с притежаване на активи. В една статия преди години сп. “Икономист” нарече този тип елити “бюрогархия”. Върхушката около държавните компании (за разлика от редовите предприемачи, дори най-богатите) има едно безспорно предимство – ограничена отговорност. Но е изправена и пред един риск – загубата на избори.

Ето защо необходимото и достатъчно условие, за да се реализира подобен модел, е възходът на партията на властта и присъдружните й организации, упадъкът на опозицията и пленяването на институциите, които могат да контролират действия и бездействия на правителството. Липсата на политическа конкуренция прави възможен и желан държавния монопол. Фактът, че Борисов и министрите му се залавят с държавен бизнес, означава, че те вече се чувстват достатъчно уверени в бъдещето си и очакват да бъдат аплодирани.

Това е забележителна промяна. За 30 години сякаш беше извървян пълният преход от вярата в пазарната икономика, частната собственост и предприемаческия дух до убедеността, че само държавата може да осигури ефективно разпределение на богатствата и справедливост. Алчност, неопитност и подмолни интереси дискредитираха приватизацията, а кризите от 90-те години нарушиха вярата в пазарните механизми. В основата на това бяха провалите на слабите институции, оплетени от твърде формални правила и неформални влияния.

Ако планът за завръщане към държавно контролиран капитализъм успее, това ще е присъдата за имитацията на реформи и блокираните възможности за независим и честен успех чрез труд и стопанска инициатива.

Напред към...  миналия век

Участието на държавата в икономиката не е табу, стига да има ред, силни институции, ясни критерии и финансова  дисциплина. Светът през 2020 г. не е светът от времето на Вашингтонския консенсус. Неолиберализмът вече не е на мода, а с него отслабва и вярата във всесилието на пазара. Но това, което идва на смяна, не е завръщането на социализма, накъдето клонят аргументите на българското правителство.

На пръв поглед тези аргументи звучат ляво, но това е само привидност. Наливането на пари от хазната в държавни фирми през последните години по-често прикрива частен интерес. Новите държавни компании нямат социални функции (за разлика от заварени компании като БДЖ, които пропуснаха всички шансове за модернизация през последните години). Социални функции няма да бъдат възложени и на ДПК, въпреки че в началото може да има показно поддържане на по-ниски цени на бензиностанциите. Нищо не гарантира, че това няма да е за сметка на данъкоплатците.

В най-добрия случай, тоест ако не действа като прикритие на частен интерес, правителството избира много старомодна политика. Днешната дискусия за активното участие на държавата на пазарите (на горива) заглушава далеч по-смисления дебат за ролята й в осигуряването на публичните блага, каквито са стоките и услугите в информационната икономика.

Докато спорът у нас е дали е необходима държавна собственост, за да има по-ниски цени и как да преразпределим съществуващите пазари, светът преоткрива публично-частните партньорства и съвместните дейности, създавайки при това нови пазари и нови видове взаимодействия между икономическите агенти.

Стратегия?

На теория държавата действа като предприемач в два случая – за да реализира стратегически приоритети и за да поправи пазарни дефекти. Стратегическите приоритети може да са свързани с националната сигурност, осигуряването на достъпни публични услуги, с инициативи, чийто пряко измерим ефект води до подценяване (като инвестициите в научна или социална инфраструктура), или рискови проекти с голям обществен ефект, но с несигурна възвращаемост. С повече усилия възможно е да бъде обосновано дори прякото участие на държавата в перспективни сектори, въпреки нашите резерви към правото на правителството да посочва национални индустриални шампиони.

Това предполага ясни цели, принципи и критерии за избор на едно или друго решение. Държавната собственост, инвестициите в инфраструктура и други намеси на държавата са част от по-сложен пъзел. Необходима е ясна  представа за икономическия модел, към който България се стреми след 10-20-30 години и активни мерки за реализирането му.

Но българското правителство няма стратегия, която да оправдава инвестициите в ДКК, ДПК, спортния тотализатор и т.н. Нито разполага с правила и процедури за подбор и управление на стратегическите инвестиционни проекти. Когато говорим за приоритетни сектори, единственото, на което то може да се позове, е стратегията за интелигентна специализация, която зададе рамка за еврофондовете. Но тя не може да послужи като оправдание за държавен капитализъм, защото няма гаранции, че приоритетните проекти не биха се реализирали по-добре от частни компании.

Държавни компании без държавно регулиране

Важен е подборът на проекти, в които държавата избира да ангажира публичен ресурс. Това са строителство на магистрали (“Автомагистрали”, което пое работата по “Хемус”, чрез подизпълнители), язовири (ДКК), водоснабдяване (ВиК холдинг), енергетиката (дружествата на БЕХ, Балкански поток, АЕЦ “Белене”), индустриални зони и финансови услуги (ББР) и др. 

Държавните компании, които управляват стратегически проекти, или естествените монополи (като БДЖ или електроразпределението), са класически пример. Въпросът дали подобни проекти следва да са запазена територия на държавата поначало е спорен, но в случая с ДПК такъв въпрос дори не се задава. Новосъздадените държавни компании не се водят от стратегически приоритети – може би, ако изключим ВиК холдинга (чиято роля и необходимост обаче все още не са докрай ясни). Общото между повечето нови проекти е, че чрез тях се усвояват бюджетни пари.

В редица случаи държавните дружества са посредник, който спестява провеждането на обществени поръчки и задаването на въпроси. В други случаи намесата на държавата – например, в дистрибуцията, цели да маскира дефекти във функционирането на съответните пазари. Да маскира, а не да преодолее.

Пазарните дефекти, според икономическата теория, са свързани с липсата на т. нар. ефективност  - с неоптимално разпределение от гледна точка на общественото благосъстояние. Такива примери са монополите, бариерите за навлизане в даден бизнес, липсата на мобилност и др.

Пряката намеса на държавата като предприемач е само един от инструментите за справяне с пазарните дефекти (както и данъците и субсидиите – в някои случаи). Но основна роля за преодоляването им се пада на икономическото регулиране и на първо място на работата на органите за защита на конкуренцията. У нас този орган е КЗК, която се прочу с множество зле аргументирани решения и поредица неуспешни разследвания за картел на пазара на горива. Когато говорим за акцизни стоки, отговорността е и на Агенция "Митници", подчинена на министъра на финансите, който едва сега откри, че е налице монопол при данъчните складове.

В нито един от примерите за инвестиране на обществени пари в бизнес начинания правителството не си направи труда да аргументира подробно своите решения. То не може да се позове на стратегически приоритети, защото няма такива. Нито може да твърди убедително, че се опитва да поправи пазарните дефекти, след като не е изчерпило възможностите за регулативна намеса. Затова съмненията в истинските му намерения са резонни.