Сряда, 26 юли, 7 часа. Две стари жени, пейка под два бора. Приказват си: децата са добре, дъщерята - оженила, племенникът се върнал от чужбина... Появява се питка. Идва трета жена, деца, малко мъже...  Хора се сбират, общуват. Палят свещи. Мястото се заключва. Но след тръгването оставят отключено, за да могат и други хора през деня да се отбиват. 

Мястото е църквичката "Света Троица" в Калофер. Намира се в тиха уличка в южния край на градчето. Неизвестна е извън Калофер. В градчето по принцип се носи атмосфера на ценно по-далечно минало и застой в по-близкото. Не навява радост. Но под боровете е различно. Там доста житейски неща нямат значение -  човек го разбира посядайки, без някой да му го обяснява.

Хората са се събрали днес, но и винаги от 146 години насам. И също от

146 години църквичка отваря само три пъти

в годината.

На 26 юли 1877 г. в Калофер се извършва зверско клане. Цялата долина пламва, загиват хиляди. Случва се малко преди Радецки да пристигне с гръм на Шипка - Карлово, Сопот, Калофер и околните селища са освободени по-рано, но ходът на войната налага руските войски да се изтеглят в Балкана - башибозукът се развилнява в промеждутъка. Извършват се нечувани безчинства върху беззащитното население. То е отказало да се подчини. Само в Карлово загиват 800 души. Деца, жени, старци бягат в планината, измират през зимата. Мъжете ги посреща същата участ в проходите. Седмици върлуват зверствата.

Това е втори Батак

Общата народна памет го е съхранила откъслечно, но местната дори му е дала име - "Страшното". Название има и бягството в Балкана - "Бегът".

Така във всичките селища от региона се прави панахида в различни дни през лятото. Всеки път на 26 юли хора от Калофер тихо, скромно, далеч от тълпата се събират в "Света Троица". Независимо царско време ли е, социалистическо (свещениците са се отзовавали тайно), демокрация - те са там и извършват помен. Защото под същите борове, край същия дувар, където днес ръце си препредават питата, са изклани около 60 души. Сред тях жени, деца, три монахини и послушницата Еленка. 

- Ами ти?... Почти на 90 стана. Справяш ли се сама?

- Да, щом съм тук, значи се справям . Сама си купувам хляб, в двора това-онова свършвам, не дотягам на младите. Ама остави ме мен. Знаеш ли, че на Димитричка второто им е момиче?...

Разговорът между двете жени на пейката е протекъл така. Под боровете се обсъждат само важните неща.

Но "Света Троица" не е свързана пряко само със "Страшното". Тя е един от първите метоси в града, датира от началото на XVIII век. Всеки, който поназнайва история, е осведомен за ролята на метосите в хуманитарното дело на България. Калофер като средище е дал своя принос. Освен това, според акад. Никола Начов (р. 1859 г.), в "Света Троица" е отсядал Левски. Така че този храм,

опожаряван и възстановяван многократно,

арена на малко познати епични събития, отварящ три пъти в годината, навестяван от малцина, но все добри незлобливи хора, е наистина изключителен.

А аз, случайно попадналият на 26 юли турист там, се чувствам странно. Предния ден съм минал по улицата, възрастна жена ми е казала: "Елате утре! Цял ден ще е отворено!". Поласкан съм, а и ми е приятно мястото. Но се чувствам и неловко, защото усещам, че се сблъсквам със самата История, без да знам с какво точно от нея. И се обвинявам. (Повечето подробности ги узнах впоследствие).

Отчупвам от питката. Паля свещ. Мълча, разглеждам. Искам да снимам в църквичката. Но се оказва, че...

няма ток

Посягам към чешмата в дворчето  - и вода няма. "Да, така е. Затова искаме хора да се завъртат. Да се оживи църквата, да има интерес... Ток да се пусне после, да я отваряме повече. Едно момче се мъчи да ги направи  нещата, а ние му помагаме както можем". Думите са на жената, която предния ден ме е поканила.

Ток и вода може да няма, но тревичката в дворчето зеленее, цветенца разкрасяват, паметните плочи са поддържани. Кошче събира отпадъците, в ъглите се забелязват градински инструменти. Самата сграда (реставрирана през 1997 г.) е чиста, уютна. Всичко е изключително хубаво, подредено - значи някой се грижи постоянно за храма, отварящ три пъти в годината.

Не след дълго научавам подробности: след събитията от 1877 г. липсват желаещи за метоха монахини; следват преобразувания, храмът запада, това е причината да стои почти затворен; ток е имало дълго време, ползвайки като източник съседна къща; но след продажба на имота и други превратности захранването е прекъснато; иначе инсталация в самата църква е запазена; ВиК-ремонтите пък я подминали; но как така богатите митрополии изоставят подобни храмове? - ами така: в малките селища хората са кът, липсват сватби, кръщенета -

малките храмове не носят пари,

затова не са интересни централно; но има хора, които не мислят за пари - и доброволно, от сърце се грижат.

В "Света Троица" това са клисарите Тодор Георгиев и Виолета Богданова, както и живеещата в съседство Дафинка Коджейкова (моята гостоприемна домакиня). Плевят, чистят, отварят, затварят... На тях се дължат уюта, хубостта на местенцето - без лев да печелят. Влагат труд, време, кой каквото може, когато...

Винаги - с душа

Основното действащо лице е 28-годишният Тодор ("момчето, което се мъчи да ги направи тука нещата"). Тича, опитва, умува... - как да стане храмът действащ. "Целта е поне един път в седмицата да отваря", споделя (3 март и едноименният църковен празник са другите дати, на които църквичката работи). В момента Тодор събира пари за възстановяване на електричеството. Нужни са около 1500 лв. Но не обявява сметка. Не иска показност.

Не ще да изглежда како агитация

Пари се събират на място, когато и както мине човек. Гледа се естественият ред на нещата: "С времето, дай Боже, ще стане!".

Разбирам, че Тодор живее в Калофер. Завършил е богословие, преподавал го е в пловдивско училище. Питам го защо го прави. Защо му са тия галимации с църквичката. Отговаря: "За да може човек да дойде и запали свещичка с чиста душица. Защото загиналите заслужават почит. И да помнят живите".

Това бе историята на 300-годишния храм и 28-годишният Тодор, тръгнал с приятелите си да променя 146-годишни неща. Забелязвам, че в сухото чешмяно корито на църквичката расте здравец. Тодор вече е успял, приятели, защото цялата природа го приветства.