Нощните гонки или излизат на мода, или затихват, но отвореният през 1967 г. бар „Басо“ в Милано си остава една от най-уважаваните социални институции в града. Въплъщавайки истинска миланска комбинация на стилно благополучие и изискан дизайн, барът е любимо място на творческия елит в района и на онези, които не парадират с богатството си.
Сгушен в един ъгъл, Пиерлуиджи Диалуче обяснява, че ако Италия бъде обхваната от политическа криза, то градът, който той е превърнал в свой дом, ще може да се справи. „Много е възможно страната да се е насочила към момент, когато крайнодесните и Матео Салвини ще вземат властта“, споделя той. „Може би ще се съюзи с партията „Италиански братя“. Подобна политика е в стила на Виктор Орбан. Милано обаче ще си остане такъв, какъвто е. Има прекалено много пари тук, за да не стигне чак до там. Тогава ще бъдем по-различни от останалата Италия. За мен това е добре. Всъщност по-добре е така.“
Диалуче е около 30-годишен финансов консултант в една от безбройните мултинационални организации, превърнали Милано в хъб за международни капитали. Той израства в Рим, но пристига в северната част на Италия преди 13 години, за да преподава икономика в известния университет „Бокони“. За малко е работил в банката „Барклис“, а след това за кратко е бил в чужбина. Сега има намерение да остане в най-богатия и най-космополитен град в Италия.
„Това място се промени изключително много в последните години. Стана много по-интернационално“, споделя той. „Има толкова много инвестиции и толкова много култура. Хора, които няма да срещнеш в останалата част на Италия. „Миланско“ вече не съществува.
Градът е пълен с професионалисти, дошли тук,
тъй като има възможности, които не съществуват в родните им страни. Те са и най-добрите специалисти в Италия. Някакъв вид естествен подбор, с който се формира общност, доста по-европейска, открита и толерантна в начина си на мислене. Милано не е Италия.“
Мнението на Диалуче се потвърждава и от проучване, проведено миналата година. Според него 85% от жителите на Милано не искат да живеят никъде другаде, а 81% вярват, че техният град трябва да се разглежда като икономически ролеви модел за подражание. Париж, Амстердам, Мюнхен и Берлин може основателно да се стремят към надпревара с Милано - нещо, за което останалата част от Италия, която 20 години беше в икономическа стагнация, може само да мечтае.
Милано сега се движи в своя орбита, като получава сериозни ползи от икономиката, в чийто център са финансите, технологиите, дизайна и иновациите. Градът стана както модерен, така и богат. През 2020 г. Милано ще бъде домакин на Среща на високо равнище на световните градове на културата. През 2026 г. тук ще се проведат зимните олимпийски игри, на които Милано ще е домакин заедно с алпийския град Кортина. Безпрецедентни нива на чуждестранни инвестиции карат града да се развива в нови направления. Над 40 мащабни строителни проекта на стойност 12 млрд. долара ще бъдат започнати в следващите 15 години. Лявоцентристкият кмет Джузепе Сала контролира възхода на туризма, който се дължи на агресивно популяризиране на културните придобивки на града – от картините на Леонадро да Винчи до атракциите в процъфтяващия ЛГБТ квартал в Порта Венеция. Следващата година международният панаир на книгата, който традиционно се провежда в Торино, ще бъде преместен тук.
Само двата футболни отбора на града „Интернационале“ и „Милан“ не успяват да следват растежа и развитието на града, макар че „Интер“ в момента е собственост на китайци. Към града потекоха повече пари, които доведоха по-амбициозните и талантливи млади италианци. Все повече чуждестранни инвеститори залагат на бъдещето. В града се появиха паметници на просперитета като „Усуканата кула“ на архитектката Заха Хадид. Кулата гледа към парк и затворени луксозни жилищни комплекси, проектирани от Хадид, Даниел Либескинд и японския архитект Арата Исозаки. Това е Милано, истински глобален град!
Навсякъде в Европа тази история за успеха на мегаполис си има висока цена
През май м.г. базираният в Брюксел Център за европейска реформа публикува документ, озаглавен „Голямата европейска промяна? Различните богатства на регионите в Европа“. „Промяната“ в заглавието е свързана с непрекъснато променящата се демография на страните, членки на ЕС, и засилването на поляризацията, която все повече определя политиките в Европа, а и отвъд нея. Според авторите на изследването постиндустриалният град има успешна история заради събирането на услуги от висок клас в големите метрополиси. „През 80-те и 90-те години на ХХ век центровете на индустрията като германския град Рур страдаха от сравнителен – а в някои случаи и тотален – срив на индустриалното производство. Най-големите градове – често столици като Париж или Лондон – можеха да заменят намаляващото индустриално производство с услуги от висок клас.“
До ХХI век тези преоткрити метрополиси се нуждаеха от нов вид население, което да е „по-младо, по-високо образовано и по-богато, отколкото европейците, които живеят в не толкова успешни градове“, се казва още в доклада. „По-малко успешните места губят хора, особено в държави със застаряваща демография.“ Според доклада резултатът е нарушаване на разделението между застаряващите градове, селските райони и големите градове. „Политическите ефекти от регионалното разпределение са предвидими: безпокойство от
сравнителния икономически упадък в по-бедните региони,
чувство на загуба на общността, докато младите я напускат, и недоволство от „елитите“ в метрополисите, че управляват страната за своя собствена изгода.“
Тези въпроси интересуват френските учени Кристоф Гийлюи и Гийом Фабурел. И двамата са географи, които отразяват новата реалност - политиката за местоположението става важна като класата, расата и пола, когато трябва да се разберат знаците на турбулентните времена.
Гийлюи, автор на „Периферната Франция“, е голям критик на наричаните от него „цитадели“ на ХХI век, които са се превърнали във „витрина на щастливата глобализация“. Суперградовете са лична собственост на вътрешния елит, чиито ежедневни потребности се обслужват от нископлатен персонал, който живее в периферията. „Традиционната трудова класа вече не живее там, където се създават хубавите работни места и богатство“, казва Гийлюи.
Израснал в Милано, проф. Роберто Камани наблюдава бурното развитие на града в последните години със смесица от възхищение и притеснение. Той е преподавател по икономика на урбанистиката в миланския Политехнически университет. „Мислех си, че градът ще достигне своя пик, но той продължава“, казва той. Изчислил е, че между 2000 г. и 2016 г. Милано е увеличил дела си към италианския БВП с изумителните 17.7%. Само четири други града са отчели увеличение и следващият най-висок е този на Рим, но едва с 4.4%. Навсякъде другаде намалява делът към БВП, докато икономиката на страната затъва. „Големите градове като Милано, не държавите, са тези, които най-много се облагодетелстват от голямата вълна на интеграция, която стана с европейския единен пазар“, казва Камани. “Градът осигурява финансисти, адвокати, дизайнери, артисти, култура – всичко, което се изисква, за да бъде съвременен международен хъб. Монополът върху услугите от висок клас определя най-високите цени, а останалата част от Италия трябва да ги плаща. В модата градът е в челните позиции в дълга глобална верига, която има нископлатени работници на дрехи във Виетнам. Проблемът е, че чудото в Милано включва само около 1 млн. души в същността си. Градът се отърси от индустриалния център, който го разви през ХХ век. Накрая това създава проблем с достойнството за други места.“
Пример за това е Мелцо - малък град в Ломбардия, северозападно от Милано и на не повече от 20 минути с влак. С излизането си от гарата пасажерите се сблъскват с пустош и огромен, рушащ се паметник на славното минало, когато млечната индустрия в Мелцо е имала национална слава. Тази меланхолична сграда представлява останки от сградата на компанията „Галбани“ – фирмата, която произвежда оригиналното сирене „Бел Паезе“ в началото на ХХ век. Изоставена в средата на 80-те години, тя се е превърнала в обществено опасна за здравето, казват местните хора. Индустриалните останки служат, за
да се подчертае усещането на загуба на занаята в този горд град,
където вече няма и металообработващата индустрия. През лятото работниците от Мелцо бяха сред хилядите демонстранти в Милано срещу евентуалното закриване на 2000 работни места в стоманодобивния сектор в Ломбардия. Деиндустриализацията превърна Мелцо в спящ град.
Антони Ботани работи като лабораторен техник във фирма за производство на химически материали край Мелцо. Остава му малко време до пенсионирането. Той е роден и израснал в Мелцо. „Градът загуби много от своя живот“, тъжно казва той. „Големи компании като „Галбини“ дърпаха града напред. Всичко това вече го няма и голяма част от провинцията сега се използва за стопански туризъм, не за фермерство, така че земята не създава работни места. И градът застарява все повече.“
Синът на Ботани Габриел е на 18 г. и посещава колеж в близкия град Горгонзола. „Учи за IT. Да се надяваме, че ще си намери работа в Милано. Но не е добър пътят, по който са поели градове като Мелцо. В миналото градът беше комунистически. Днес стана град на десницата. Хората искат промяна. Омръзнало им е.“
На изборите за Европарламент през май Милано гласува за Демократическата партия. Останалата част от Ломбардия подкрепи „Лига“ на Матео Салвини. А Пиетро Бусолати, който е представителят в Милано на Демократическата партия в регионалния съвет на Ломбардия, заедно с колегите си нарисува нова карта на зоната край Милано. „Не е само на града, но също така и на покрайнините. Установихме, че делът на гласовете за лявоцентристите е бил
пряко свързан с възможността за бърз транспорт до Милано
Навсякъде, където хората не разполагат с това, и честите връзки с Милано се осъществяват трудно, вотът е за дясноцентристите.
„Според мен не става въпрос за заплати, а за това колко познания има човек как иновациите и откритостта помагат за икономическия растеж. Колкото повече виждате, че университети, научни институти и отвореност към останалата част от света създават възможности, които иначе не бихте имали, толкова по-вероятно е да гласувате за лявоцентристите и да изразявате либерални ценности. И по същия начин, колкото по-малко виждате такива неща, толкова по-голяма е вероятността да попаднете на митове за мигранти, които крадат и т.н., и да гласувате за „Лига“."
Независимо от това Бусолати е достатъчно реалист, за да признае, че по-добрите транспортни връзки в действителност няма да помогнат на икономическото и културно разделение между процъфтяващите мегаградове в Европа и гневните населени места. „Няма заек, който да излезе от шапката и да може да разреши проблем, който се е натрупвал с години“, казва той.
„Бъдещето ще е все по-малко и по-малко на националните държави и все повече и повече на големи градове. Те имат богатството на бъдещето в ръцете си. Целта трябва да бъде да сме сигурни, че богатството не остава само в тези градове, но излиза и през вратите им. Това е огромен приоритет на глобалната левица как да управляваме бъдещия растеж на големите градове.“
