По-лесно ли се създават филми днес, когато визуализацията в живота и в изкуството се разгръща в невъобразими досега размери? Когато компютърните технологии безспорно улесняват начеващите творци както във финансово, така и в производствено отношение, разширяват художествената им палитра? Този въпрос непрестанно се задава на видни творци на съвременното кино по време на пресконференции и професионални срещи. Той обаче има две страни: практическа и естетическа. От една страна, дигитализацията демократизира седмото изкуство: сега редица младежи си купуват камери и с малко пари разказват интересни истории (предимно документални) за цял свят. Това ново дигитално кино, съществуващо паралелно с конвенционалния начин за реализация (разполагащ с финансови средства и техника), все повече се налага на вниманието ни с любопитни идеи и свобода на мисленето. Неговото основно преимущество е, че никога няма 

да бъде "държавен служител", както твърди Вим Вендерс 

Вероятно в бъдеще ще успее да си намери и собствени средства за производство и разпространение. То явно се отличава с по-голяма независимост и възможности за избор на тематика, жанрове и изразни средства. Едва ли ще откриете сред майсторите на съвременното Голямо кино творец, който да не мечтае да бъде Независим!
Но Независимостта си има цена. Тя трябва да бъде извоювана. За да стигнеш до възможността сам да произвеждаш и да продуцираш филмите си, е необходимо да си изминал успешен път на реализация с безспорни постижения. Тогава би заслужил и правото сам да контролираш съдбата на собствените си произведения. Нищо и в живота, и в изкуството не идва от само себе си, колкото и търпеливо да го чакаш. Дори от рекламите, които денонощно бълват отвсякъде и затлачват съзнанието ти, е необходимо да се пазиш сам...
Още неукрепнали обаче, представителите на новото дигитално кино са изправени пред глобална отговорност: при изобилието от хиляди истории, случващи се непрестанно край нас, как да подберат онази, с която не само биха се изразили най-добре, но и биха казали своя дума на екрана. "На младите сега никак не им е лесно - предупреждава Вим Вендерс. -  Трудно е да направиш нещо, което другите не могат! Именно на това се опитвам да ги уча. Тъжно е, когато гледаш творба на млад човек, каквато и другите са  в състояние да създадат. Единственото нещо, което има смисъл, е да покажеш на екрана онова, което другите не могат". Така че от първостепенно значение е въпросът за подбора на материала, с който ще се опиташ да се изявиш.
Кои всъщност са най-значимите екзистенциални проблеми - дамоклев меч за всички сблъскващи се с киното? Те очевидно са свързани с идентичността на Човека: "Кой всъщност съм аз? Откъде идвам и къде отивам? Какво мога да допринеса днес за обществото, което ме заобикаля?". Гмуркането в тях се нуждае от предварителна прецизна подготовка. Спомнете си картините на Гоген, в които години наред се търси отговор на тези въпроси... "Хората трябва 

да се тревожат за света, който оставят на децата си" - 

отправя апел Франко Неро (актьорът с три милиарда зрители, изиграл на екрана над 30 националности)... "Този свят е такъв, какъвто го създаваме ние - добавя Данис Танович. - Без сърце и личен почерк не можеш да правиш изкуство"... "Най-трудното в киното е да напишеш сценария" - заявява Хю Хъдсън, наричан "Британския Орсън Уелс". Веднага ще приведа за пример неговия шедьовър "Огнени колесници", удостоен с четири награди "Оскар" (1981 г.), чийто оригинален сценарий за реалната история на двамата британски лекоатлети, участвали на Олимпийските игри в Париж през 1924 г. -  шотландски християнин и английски евреин, предизвика културен шок. "Не очаквах толкова голям успех, тъй като филмът ми е малък по отношение на британската и американската индустрия - споделя днес режисьорът. - Очевидно сме уцелили някой нерв в обществената нагласа. Хората винаги имат потребност от безкомпромисни герои, които намират сили да се изправят и да защитават вярата си"...
Следващото изискване, което "се изправя" пред младите творци, е умението да градят разказ и характери чрез визуален наратив. В това е същината на режисьорската професия. "Авторът трябва да вижда повече и по-далеч както от героите на екрана, така и от зрителите" - уверява аудиторията датският режисьор Биле Аугуст, чиято разтърсваща драма "Пеле завоевателят" завоюва единодушно не само "Златна палма" на МКФ в Кан, 1988 г., но и "Оскар" за най-добър чуждестранен филм. Не мога да си представя, че оттогава са изминали трийсет години! С поглед назад във времето си мисля, че след този филм не съм виждала на екрана толкова обширна епопея за човека "в неговата първородна голота"; за самотното човешко същество, което знае, че е смъртно, и търси емоционален контакт със заобикалящата го социална и природна среда. Представете си как звучи днес темата за емигрантите, залели цяла Европа! 
Повечето крупни майстори на съвременното кино, с които съм разговаряла по време на фестивали, твърдят, че въпросът за същността на човека 

"наднича" от солидната литература, 

която безспорно е залог за успеха на качествената екранна творба. Веднага след прожекцията на "Пеле завоевателят" споделих и в последвалите разговори, и в статиите, които публикувах, своето мнение, че в този случай става дума за художествен образец за реализация на филм по значим литературен първоизточник...
Режисьорът трябва да усвои умението да разгръща сюжети за отношенията между хората, като използва изображението; да гради разказ чрез визуален наратив; със значима фабула да създава интересни характери и чрез тях да казва Нещо съществено на аудиторията. Забележете думата "съществено", която често се забравя в масовата практика. Редица частни, латерални случаи и патологични ситуации ни се представят на екрана като художествена норма: те не само изтерзават зрителя, но и с нищо не допринасят за разширяване на кръгозора му. Оставят у него тягостното усещане, че човешките възможности са дотук и тази констатация го лишава от каквато и да е вяра и упование. Няма да забравя уместната реплика на един киноман след финала на новия филм "Златната ръкавица" на известния Фатик Акин: 

"Раздайте въжета да се обесим" 

Бих препоръчала на читателите и особено на младите режисьори да прочетат изключителната по рода си изповед на Андрей Тарковски в "Уловеното време" за трудната съдба на неговите филми; за ограниченията и препятствията, които е трябвало да преодолява десетилетия наред; за развитието на възгледите му за изкуството; както и за работата със сценария и с целия творчески екип. "Всички живеем във въображаем свят, който сами създаваме - споделя авторът на безсмъртните "Иваново детство", "Андрей Рубльов", "Соларис", "Сталкер", "Носталгия", "Жертвоприношение"... - Затова сме зависими от неговите недостатъци, а бихме могли да зависим и от неговите достойнства".