"Какво е литературата и какъв е
животът, е един и същ въпрос."
Том Стопард
Новата година ме изненада с една колкото неочаквана, толкова и затрогваща изненада. Изненада, която аз бих окачествил като победа на духа над институцията, на художествената литература над канцеларското статукво, на творческото начало над доктрината. Министерството на образованието най-после реши да включи творческото наследство на Георги Марков в учебните програми на горните гимназиални класове. Това министерско решение е и моя лична победа в една битка, която водя вече трийсетина години. Хрониката на тази ожесточена битка между нас, приятелите и ценителите на Георги, и държавните бюрократи е живописна и поучителна.
Нося една особена лична отговорност към гражданското и особено към творческото наследство на Марков. Не само защото Георги бе мой брат по перо (по голям, недостижимо голям брат, но все пак брат) и по изгнаническа участ. Не само защото бе мой политически съмишленик и духовен родственик. Не само защото бяхме колеги от т. нар. вражески радиостанции. Не дори и защото бяхме най-близки лични приятели и на битово равнище. Има и още един факт, който не е за подценяване: Георги Марков бе убит не толкова за излъчваните по "Дойче веле" литературни есета, а още по-малко за работата си в Би Би Си - Георги Марков бе убит преди всичко за задочните си репортажи, писани за водената от мен културна програма на българската емисия на радио "Свободна Европа" "Контакти". Чрез това обстоятелство моята морална и ако щете, ведомствена, институционална отговорност за покушението, отнело живота му, нараства неимоверно.
Писах, че когато го убиха през онзи проклет септември на 78-а на моста "Ватерлоо" над Темза, убиха част и от мен самия - и това беше по-добрата част. Така го чувствах, съзнавах и изживявах тогава - така го чувствам, съзнавам и изживявам и днес. Неведнъж съм сравнявал убийството на един писател с убийството на бременна жена. И двете убийства са мултиплицирани, многократни. Както онзи, който убива бременна жена, убива заедно с нея и плода в утробата й, така и онзи, който убива един писател в разцвета на творческите му сили, убива и всички онези образи и сюжети, които писателят щеше да сътвори, щеше да извика на живот чрез собствения си живот. Справедливостта изисква да отчетем, че покушението е особен вид признание, което похитителите му оказаха. Убиец на Георги бе собственият му литературен талант - безпогрешно доловен, оценен и санкциониран от демаскираната от перото му номенклатурна върхушка.
Ако непроницаемата партийна цензура в най-добрия от световете дискриминираше литературно Георги, като забраняваше по ведомствен път книгите му,
последвалата демокрация премълчаваше и подценяваше
десетилетия наред художественото му наследство. Премълчаването и подценяването са също форма на дискриминация. Физическите убийци и техните ортаци от старата и от новата комунистическа гвардия имаха жив интерес да изтрият името Георги Марков от националната памет. Жилавите останки от репресивния апарат на комунистическия режим и булевардните вестници и рубрики бяха сключили като че ли таен договор да си поделят паметта на Георги, за да я похитят без остатък.
За да разкрия чудовищните размери на този погром, ще стана съвсем личен. По стечение на обстоятелства синът ми е израснал само с мен. А който е другарувал с мен, няма как да не другарува и с Георги Марков. Запознат още от ранно детство с каузата и с литературата на Георги, като гимназист преди три години Тео Бочев предложил в час по литература да отделят и някоя друга минута за творбите на писателя. Преподавателят му обаче го срязал с довода, че фигурата на Георги Марков била спорна. От което следва, че фигурата на кварталния даскал е безспорна. Ако не споменавам името му, то е защото съм го забравил - интересува ме явлението. Едно явление, в което като в огледало се оглежда цяла-целеничка националната ни обществена нагласа. Хилядолетна държава сме, а още не сме дорасли до съзнанието, че дори Георги Марков да беше агентът, който никога не е бил, литературното му наследство трябва да бъде оценявано само съобразно художествени, не и съобразно политическите критерии. Не дораснем ли до това съзнание, тръгнем ли да политизираме литературата, значи да възстановим класово-партийния оценъчен подход от зловещото минало - оценявай художествена литература съобразно пропагандните потребности на една политическа партия, ти постъпваш противолитературно. Така десетилетия наред партийността в литературата и изкуството громеше и литература, и изкуство в интерес на идеологическата пропаганда. В този смисъл методът на социалистическия реализъм не отстъпваше по нищо на мътната почвеническа вълна "Блут унд Боден", превърнала целия духовен живот на нацистка Германия в реклама на националсоциализма.
И така, радостта ми, че творчеството на Георги Марков намери своето място в учебните програми е придружена от нерадостта, че това се случва след толкова неимоверни усилия и с такова непростимо историческо закъснение. Да воюваме за признанието на Георги като писател е, меко казано, неподобаващо. Сами по себе си произведения като "Мъже", като "Портретът на моя двойник", "Жените на Варшава", "Достопочтеното шимпанзе", "Архангел Михаил" и "Задочни репортажи за задочна България" нямат нужда от ментори - техните художествени качества би трябвало да ги легитимират достатъчно убедително, да ги наложат както в средношколските, така и в университетските учебни програми. Доколкото обаче България е страна на обратностите, по обратен, по неподобаващ начин бе интерпретирано и литературното наследство на Георги Марков,
оценявано бе не естетически, а политически
Тази оценка бе обременена от разделението на обществото чрез бушуващия вече трийсет години наред двубой между комунисти и антикомунисти, в тази оценка писателят Георги Марков бе (къде съзнателно, къде несъзнателно) подменен от политическия емигрант Георги Марков.
Докато политическата конюнктура е догма, художествената литература е необятност. Такава е литературата и на Георги Марков - литература за вълнението да си човек, литература, която дума по дума изважда читателя от уютната му роля на пасивен консуматор и го превръща в съавтор, тласка го към собствените му екзистенциални граници, изправя го пред онези гранични ситуации (Ясперс), в които той, подобно на сюжетните персонажи, разкрива най-дълбоката, най-автентичната си същност.
Ето защо аз гледам на каменистия път, който завещаните ни от Марков шедьоври се наложи да извървят към училищата и университетите, като на възстановяване на онази погубена в пошлостта на делничната политика естетическа сетивност, необходима за духовното ни и национално себесъхраняване.
