Есе значи опит, известно е. В тълковния речник (1973) и в речника на чуждите думи (1970) стои още едно обяснение - очерк. Пак според речниците очеркът бил епически жанр на границата между публицистика и документалистика. Честно казано, не зная къде точно стои очеркът, но знам, че днес като жанр хич го няма. За разлика от социализма, когато не съществуваше медия (средство за масова информация, така ги наричаха тогава), в която да не срещнеш очерк. Особено много бяха т.нар. "производствени" - за образцова бригада, за герой/героиня на социалистическия труд, за прибирането на реколтата... Очерци рояк,
Георги Марков пише в "Задочните репортажи":
"От всички редакционни колегии очеркът се смяташе за най-партийната форма, за необходимата връзка с действителността, за елемента, който осигуряваше партийно доверие, защото всички очерци, написани през последните тридесет години у нас, всъщност представляват един и същ очерк с разместени изречения. Социалистическият очерк изобразяваше всъщност погледа на партията към действителността. Най-често, както ще видим, той нямаше нищо общо със самата действителност, в чистата си форма представляваше твърде очебиен фалшификат на действителността, в която едва ли някой живеещ на българска територия вярваше".
Очеркът изчезна, но пък го замениха пиарът и рекламата, същите розови очила...
Ако речем да търсим нещо подобно из днешната журналистика, което да е истински очерк, а не комунистическа пропаганда, бихме стигнали до репортажа. Все пак не са съвсем еднакви: репортаж идва от френската дума reportage, значи докладване; очерк идва от руски, от глагола черкать, ще рече очертавам, описвам. Първият стеснява, да не кажа ограничава: докладваш само онова, което си видял на място; описанието дава повече свобода, въпреки че не чак - не бива да си въобразяваш, трябва поне малко от малко да се опираш на реалността. И тук обаче майсторите, виртуозите на социалистическия реализъм, за които не само сме чували, но сме виждали в действие, се бяха изхитрили дотам, че изобщо нямаше нужда да ходят където и да е, за да спретнат образцов очерк. Отново Георги Марков: "В "Портрет на моя двойник" аз описах част от тази наша практика, където героят ми изповядва: "Между другото, съм такъв факир в писането на очерци, че не е необходимо да отивам на място. Всички възможни конфликти в моите очерци са сведени до три основни положения: 1. Един вярва, а друг не вярва. Във финала - и двамата вярват. 2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. Във финала - всички вярват. 3. И двамата вярват, и на тях им вярват, но има обективни трудности. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват. Трябва да си призная, че маса очерци съм изпонаписал по телефона или от приказки за Бог да прости, при това някои от тях са били наистина хубави очерци и както говорят по летучки - разкрили са съдбата".
Цъфтеше, да, цъфтеше очеркът през соца за разлика от есето,
което изобщо не бе долюбван жанр.
Може би защото там се изисква не да представяш потьомкинска действителност - знаете го княза, любовника на Екатерина II, отвоювал за нея полуостров Крим през 1783 г., дето сега е: "Крым наш"; докато според изискванията на създателя на есето, мосю Мишел дьо Монтен, в него трябва да представяш себе си. Не само да се представяш, но и да си принадлежиш: "Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си". В един малък френско-български речник (1979) срещам потвърждение на казаното: през три думи от думата essai се натъквам на essence, сиреч есенция, същност. Да принадлежиш на себе си, тоест да овладееш същността си; опитваш и успяваш или не успяваш...
За да съм справедлив, ще кажа, че дори през социализма имаше хора, велики в смисъла на Монтен, автори на великолепни есета - Цветан Стоянов, Ефрем Каранфилов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Енчо Мутафов... Наследници на прекрасните есеисти от 30-те години на ХХ век Кирил Кръстев, Чавдар Мутафов, Сирак Скитник, Константин Гълъбов, Найден Шейтанов...Впрочем, комуто е попадала книгата "Защо сме такива?" със съставители Иван Еленков и Александър Кьосев, няма как да не си даде сметка каква висока топка е българското есе преди 9.IХ.1944 г. След тази дата то се изражда в разгромни статии, с упоение писани от Богомил Райнов, Любен Белмустаков, Максим Наимович, Димитър Чавдаров-Челкаш, Стоян Каролев..."Размразяването" променя нещата, макар че за свои критически материали, близки до есето, са си патили и Светлозар Игов, и Михаил Неделчев, и Енчо Мутафов, и Димитър Аврамов, и Любомир Тенев. Можем дори да изведем закономерност: всеки път когато се е усещал елемент на самостоятелно (личностно мислене), тоест мислене близо до есето, е следвала санкция наказателна - цензура и строг разговор в партийния комитет.
Това обстоятелство би могло да ни наведе на мисълта, че след 10.ХI.1989 г. есето ще преуспее. Точно тогава в България на въоръжение настъпи постмодернистката терминология,
превърнала френската дума "дискурс" в мръсна
Помним предизвикателния възглас на Огнян Сапарев: "Дръжте ми дискурса!", както и понякога напълно неразбираемия жаргон на "Култура". Все пак излязоха блестящи есета: "Трибунал или форум?" на Румен Димитров, "Лелята от Гьотинген" на Александър Кьосев, на Ивайло Дичев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Жерминал Чивиков... Очебийното им разминаване с есетата от 30-те години бе, че ако вторите дълбаеха въпроса за това що е българинът, българското, първите бяха ориентирани към спор, дори към кавга: писания, отговарящи на въпроса "Как?" и съответно захлупващи и препариращи всеки различен от тях отговор на този въпрос "Как?" Затова есето не се превърна във водещ жанр на 90-те, такъв стана полемичната статия, чийто връх тя достигна в изпипания отвсякъде със своята провокативност и безпардонност текст на Ани Илков "Сбъркали сте километъра, комуняги!" Нямаше как да бъде иначе: 90-те бяха години на върло противопоставяне, на пещерни крясъци и обиди, където есето - доста по-миролюбив и кротък жанр, трудно можеше да си намери подходящо столче.
Не е сега така, във времената на електронните сайтове и социалните мрежи. Някои публикации във фейсбук са си истински миниесета (а най-мини е онази изписана дума "есе" от ламтящите за шикозния канадски имот), но сякаш сайтовете накараха жанрът да разцъфти. Появиха се цели книги с есета, явени първо електронно: "Пропуканата България" и "Българската дилема" на Тони Николов, "Европа, паметта, църквата" и "Историята и нейните "апокалипсиси" на Калин Янакиев, "Площад "България" на Мирела Иванова, "Поетика на българското кино" на Красимир Крумов-Грец, "Невидимите кризи" на Георги Господинов, "Метрополитен" на Андрей Захариев, сборникът "Не толкова кратка история на самолета" на Захари Карабашлиев, чиято втора част е есеистична, "Опити" на Александър Шурбанов... Българската мисъл в края на 10-те години на XXI век сякаш се посмири, взе да се взира по-дълбоко в себе си и околното, търсейки ония фундаменти и ценности, които да сторят нацията трайна и жилава. Засега изводите не са кой знае колко ведри и обнадеждаващи - поне според есеистите ни, но самият факт, че есето свети като жанр, ни прави оптимисти.
