Ден не минава без полицейска акция срещу някой лихвар. Повечето от тези акции започват с бум от закани срещу „незаконното“ кредитиране, но завършват с присъди предимно за рекет и изнудване – такива се оказват действията на лихварите при събиране на вземанията от длъжниците им. Ако такива престъпления изобщо се докажат и се свържат със самия лихвар. Но основният проблем, наказателното преследване на лихварството, остава висящ, трайно нерешен, защото самото кредитиране не е незаконно. Незаконна е дейността да се извършва „по занятие“ в нарушение на действащите правила, които я регулират. Основание за наказателно преследване дава чл. 252, ал. 1 от Наказателния кодекс („Който без съответно разрешение извършва по занятие банкови, застрахователни или други финансови сделки както и платежни услуги, за които се изисква такова разрешение, се наказва…“) Иначе „лихварството“ не само не е престъпление (защото няма такова сред споменатите в Наказателния кодекс), този популярен термин дори няма дефиниция нито в нашето, нито в общото европейско законодателство. Неслучайно

от хилядолетия лихварството е обругано,

но никой никога досега не е успял логично и разумно да разграничи лошото лихварство от добрия кредит, безспорно жизнено нужен за икономиката и защитаван от закона. Най-вярно е определението на речника "Мириам-Уебстър", че лихварство (usury, от лат. usura, лихва) е „заемането на пари срещу плащане на лихва за ползването им“. Значи: всеки възмезден заем е лихварство. Всички приказки нататък са само морални уточнения. Моралните аргументи срещу лихвата са отдавна обобщени и много находчиво оборени още през 1787 г. в „Защита на лихварството“ от Джереми Бентам, вечно произведение, с което започва обучението на всеки финансист. Като оставим настрана наказателната политика и юриспруденцията, да обърнем внимание, че самата стопанска практика има нужда от ясно и безспорно разграничаване на допустимия кредит и регламентиране на нежеланите от обществото сделки и практики по такъв начин, че да станат просто неизгодни. Така естественият икономически интерес на заемателите ще ги ограничи до несъществен обем. Сегашният неясен режим крие опасността всеки заем – извън получените от банките и другите регистрирани финансови институции - утре да се окаже незаконен или „врътка“ за изпиране на пари. А все по-често ще се изисква да се доказва произходът на средствата за придобиване на имущество и всякакви права, проверките ще стават все по-тежки и стриктни. Светът върви в тази посока. Има един сигурен начин да се осигури

гаранция за легитимност на заемите

и той изисква съвсем минимални промени в законите и в стопанската практика. Първо, законът (в частност ЗДДС) трябва да прогласи явно презумпцията, че всяко плащане се счита по облагаема с ДДС сделка; изключени от облагане с ДДС са само заемите, регистрирани в Централния кредитен регистър на БНБ. Второ, да се прецени и където е нужно да се разшири кръгът от кредитни сделки, които подлежат на регистрация. Самият получател трябва да получи право и да е задължен да регистрира (и) там заемите от чуждестранни лица. И трето, нужно е да се задължат всички кредитори да фактурират лихвите и всички компоненти на цената на всеки заем. Напълно разбирам, че това е тежък удар по т.нар. фирмено кредитиране,

но тъкмо то е най-мътният финансов батак у нас. Вярва ли някой, че наистина фирмите взаимно са си отпуснали заеми в съществено по-голям размер от всички банкови кредити, взети заедно? Трудно ли е да се разбере, че зад (голяма) част от отчетените кредити от чуждестранни лица всъщност се крият доставки на стоки и услуги, за които не е начислен ДДС, и натрупани печалби, необложени с данък? Надявам се да е ясно, че този режим делегитимира всички достатъчно големи скрити лихвари (онези, които като физически лица са отпуснали заеми общо над 50 хил. лева), защото вече ще са длъжни да се регистрират като платци на ДДС. Няма как на една вестникарска страница да се изброят аргументите и очакваните ползи от такова прочистване на сенчестите кредитни форми. За това са публичните дискусии на предлаганите реформи. Но дискусия едва ли ще има,

такава реформа няма скоро да видим. Не че е особено сложна реформа, обаче писъкът ще е страшен и най-лесно ще е предложението просто да се игнорира. Въпреки това си заслужава нужните реформи да бъдат предлагани, защото написаното в пресата остава и постепенно се натрупват идеи за решения, които липсват.