Една ако не от най-значимите, то поне от най-шумните новини на седмицата е как 15-годишните българчета на тест какво са научили в училище са показали резултати, по-ниски не само от средните, но и от собственото си представяне преди три години, което на пръв поглед означава, че образователната ни система деградира, вместо да се развива и реформира. Изглежда, Министерството на образованието повече го бива да захранва с министри другите министерства, отколкото да подготвя децата за сложния, объркан и лицемерен живот, който им предстои.
Ако случайно някой още не е разбрал, PISA е международна програма за оценка на образователните постижения. Веднъж на три години проверява само 15-годишни деца, за да види дали, като пораснат, ще успяват да се справят във вълнуващия свят, който сме им построили. В България проучването се провежда за шести път, тоест от 18 години, но сега се разчу поради поредните неудовлетворителни резултати и покрай признанието на министър Красимир Вълчев, че образованието е нереформирано и все още набива на децата знания, вместо да ги обучава в умения.
Самата истина. Положението не се е променило от времената, когато аз бях студент, тоест преди повече от 30 години. Тогава по общо езикознание трябваше да знаем наизуст списъка с езиците по света – едва ли абсолютно всички, защото те са около 7000, но съществена част, класифицирани по континенти и семейства, които от своя страна са 108 (според справочника „Етнолог“):
„Колега, говорете ми за пеба-ягуанските езици“
и това е щастлив билет, защото в това семейство има само два езика, за разлика от нигер-конгоанските, които са 1514.
Още тогава беше глупаво и ненужно, защото всеки факултет си имаше библиотека, Университетът – отделно, и то доста богата, а Националната „Св. св. Кирил и Методий“ беше в съседство от другата страна на ул. „Шипка“. Във всяка от тези библиотеки студентът можеше да направи справка за езиците и езиковите семейства. Още тогава беше глупаво и ненужно, а днес, когато интернет се излива дори и от мобилния телефон, е безумие. Аз например от доста време не се старая да запомням нищо – помня само къде да намеря каквото ми трябва.
Да речем, че в училище не е точно така. Все още има неща, които трябва да се знаят наизуст, като азбуката и таблицата за умножение. Пък и ученето наизуст е най-добрият брейнбилдинг, ако може да изковем тази дума за гимнастика на мозъка по аналогия с бодибилдинга, който е гимнастика за тялото. Разправят, че проф. Балан, дори и в напреднала възраст, всяка сутрин щом станел, научавал по едно стихотворение на чужд език. Ей така – за да си поддържа ума. Но въпреки всичко запомнянето и възпроизвеждането на огромни количества факти не бива да бъдат основна цел на образованието, защото е трудоемко и заради него се пропускат други, по-необходими в ежедневието неща.
Главното, което показват проучванията на PISA, е функционалната грамотност
Тя е обратното на функционалната неграмотност, която означава човек да познава буквите, да може да прочете думите (което го прави номинално грамотен), но да не успява да разбере смисъла на текст, съставен от тези думи. Сега прехвърлят въпроса за функционалната грамотност на по-практична основа. Казват, че качеството на образование се мери по това до каква степен подготвя децата да бъдат приспособими към света. И това е напълно резонно. И това е важно да се измерва, за да могат бъдещите възрастни да създават блага за себе си и за другите, а не да чакат на опашка пред социалните служби, неспособни да намерят свое място в този сложен и лукав свят, изпълнен с условности.
От тази гледна точка е важно наред с основните знания у децата да се развива умението да решават проблеми. Интелектът е способност за разбиране, а не капацитет за усвояване. Интелектът анализира, прави изводи и взима решения, а не възпроизвежда единствено натрупаното в паметта знание. Винаги съм смятал, че ситуационните задачи (главно в литературата) показват много повече качествата на човека от способността му да развие предварително заучена теза. Сравнете следните две писмени задачи: „Движението на националния дух в романа „Под игото“, както е в кандидатстудентския курс по литература, и например „Довършете в резюме романа „Под игото“ (без да променяте състава и характерите на героите), при положение че Кралича не успее да избяга от заптиетата в началото“.
Излиза, че ценното в проучванията на PISA е
не само какво се преподава в училище, но и как се преподава
А и с каква цел. Очевидно се приема, че целта е да се изградят личности, годни да се справят с действителността. Тук веднага възниква въпросът дали желаем децата ни да живеят точно в този, точно в такъв свят, че да ги подготвяме за него. В Кубратова България са готвели децата за свят, в който се язди кон и се стреля с лък. По същото време във Византия всеки е искал да се готви за чиновник или адвокат и при това положение риториката излиза на преден план. За какъв свят искаме да подготвим децата си? Ако поемем по този път обаче, ще навлезем в дълбоки етични дебри. Затова нека приемем, че искаме да ги подготвим за света такъв, какъвто ни е даден към настоящия момент.
Тогава остават въпросите „Как?“ и „Какво?“
Сигурен съм, че и при сегашната образователна система (която в никакъв случай не бива да продължава да бъде същата!) човек, ако желае, може да развие способностите си да разбира големи и абстрактни текстове и всичко останало. Проблемът обаче е, че дори и такава, каквото е, системата не съумява да се осъществи. Пречат три обстоятелства.
Отсъства доктрина, отсъства стратегия. Въпреки всички старателно изписани документи ние сякаш още не сме наясно какво точно искаме да произведе нашата образователна система – работници, войници, спортисти, лекари, писатели, инженери, учени?... Но е нормално образователната стратегия да е неясна на фона на неяснотата по отношение на националната стратегия.
Поради липса на далечна цел учебното съдържание също е неадекватно
Като цяло то трябва да предаде на децата преди всичко нашата представа за света, но какво да предаде, след като сме тъй объркани! Какви сме ние – патриоти или глобалисти, на Изток ли гледаме, или на Запад, капиталисти или социалисти ще бъдем? Как виждаме България след 50 години? Къде я виждаме?
Но дори и да е най-хубавото, учебното съдържание струва малко, ако няма кой да го преподаде като хората. Днес образът на учителя е далеч от възрожденския даскал. Тогава даскалът е бил част от елита, а днес учителят е зле платен и наплашен от разюздани деца с права и войнствените им родители. Водеща политика в сектора на образованието трябва да бъде промяната на образа на учителя.
Независимо от методиките на PISA нашето образование трябва дълбоко да се реформира и като начало да се приоритизират три стълба, както е модерно да се казва:
1. Литература и история. Да се преразгледат произведенията, някои да отпаднат и да влязат нови. И нека в тях турците са турци, циганите цигани, а не българомохамедани и роми. Курсът по история да включи периода 1944-1989 и той да се изучава поне половин година при адекватна интерпретация. Може да започне да навлиза и периодът след 1989, защото вече мина време. Нищо че историята била започвала, когато умре и последният очевидец на описваните събития.
2. Гражданско обучение (обществознание). Запознава с видовете власти, институциите и най-общо законодателството. Да знаят децата коя власт с какво се занимава и да не се заблуждават, когато станат възрастни гласоподаватели, че президентът увеличава пенсиите.
3. Катехизис. Ние сме християнска страна и децата трябва да изучават гледната точка на църквата, най-малкото за да имат избор.
Това е. Ако отсега се замислим за тези неща, и то дори така – в най-обобщения им вид, – току-виж след три години при следващия тест на PISA сме се представили по-добре и сме се отсрамили пред чужденците. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, но за да стане това, още в прогимназията трябва да се обясни на децата къде се намира този блуден град и с какво са известни жителите му.
