Две събития през последните седмици повдигнаха с нова сила темата за сексизма и равенството между половете, разкривайки колко дълбок социален проблем е това и колко много не се разбира и което е още по-тревожно, се отрича .... предимно от мъже. Първият случай беше формирането на новото гръцко правителство, в което има само две жени, и то на замминистерски позиции. Това принуди много от големите европейски медии да критикуват остро Кирякис Мицотакис, смятан от гръцките анализатори за умерен и либерален лидер на партия „Нова демокрация“ (ЕНП). Между двете групи избухна идеологически спор, който допълнително подчертава не само откъде минава стъклената завеса между либерална и антилиберална Европа, но и кои са основните й конфликтни точки. За либералния свят половото равенство е признат тежък социален проблем, по който се работи от години и вече бере зрели плодове. Най-очевидният резултат от борбата с този проблем е, че именно мъже журналисти, но и все повече политици се застъпват за каузата, без да се притесняват, че ще бъдат набедени за феминисти. Друг напредък е, че за първи път, откакто се говори за полово равенство, беше направена ярка символична стъпка на европейско ниво, като четирите най-важни европейски поста бяха разделени поравно между мъже и жени. Всъщност именно говоренето за нуждата от полово равенство в Европейската комисия беше другото събитие, което отключи ожесточени спорове.

Гръцките анализатори, предимно мъже, настояват, че е по-важно, че Мицотакис е победил крайнолявата Сириза и техните крайнодесни коалиционни партньори, отколкото дали има жени в правителството му. В подобен дух текат и дискусиите по повод избора на Урсула фон дер Лайен за шефка на ЕК и нейната закана да направи всичко възможно в комисията й жените и мъжете да са представени поравно - 50/50. Много мъже, но и фрустриращо голям брой жени лансират на пръв поглед безобидното мнение, че качествата са по-важни от пола. Всъщност за всеки нормално мислещ човек е очевидно, че подобна теза се опитва да отрече съществуването на полово неравенство, тъй като как бихме могли да преценяваме само по качества, ако половината от населението е в неравностойно положение и е подчинена на невидими обществени, а често и религиозни правила?

Менсплейнингът, начин на употреба

Менсплейнинг (mansplaining) е термин, който доби особена популярност покрай разрастването на #MeToo скандала. С него се описват назидателните обяснения на мъже към жени по въпроси, които касаят жените. Например когато мъж започне да обяснява, че жените преувеличават проблема със сексуалното насилие на работното място, с домашното насилие у дома или пък колко лошо нещо са абортите. Използва се и когато мъже обясняват на жени колко тъпо нещо са половите квоти. На последното се начетох и наслушах до повръщане покрай избора на Урсула фон дер Лайен за първата жена председател на ЕК. Менсплейнърите се опитват да убедят .... жените, че доводите им нямат нищо общо със сексизма. Те „просто“ държат основният критерий за назначаване на кадър да бъдат качествата, а не полът. Звучи убедително, нали? Всъщност не. Аргументът тече отвсякъде като данни на НАП, защото на първо място отхвърля проблема, а той може да бъде обобщен без амбиция за изчерпателност в тези няколко въпроса:

• Колко от мъжете, които се изказват против равнополовите квоти, са взимали болничен за болно дете?

• Колко от философстващите за това колко е важно основният критерий да бъдат качествата, а не полът, са излизали в бащинство?

• Колко от менсплейнърите са прибирали децата си от детската градина? Питам, защото се сещам за едно приятелско семейство, в което мъжът отказваше да прибира детето от детската градина, защото го беше страх, че ще му се подиграват.

• Колко от отстояващите професионалните качества пред половото равенство са си оставали вкъщи, за да може съпругата им да си вземе изпитите в университета?

• Колко от всезнайковците с мощно социално оръжие между краката поемат върху себе си домакинската работа или поне си я делят с половинката?

• Колко от менсплейнърите са поощрявали дъщерите си да преследват „мъжки“ специалности, вместо само да търсят как да ги омъжат по-благоприятно?

Отговорите на много от тези въпроси можете да намерите в доклада на Европейската комисия за половото равенство от 2018 година. Данните в него разкриват, че проблемът е дълбок почти колкото Марианската падина - той не само е социален, а много често и културен. Според доклада 44% от европейците смятат, че домакинството и отглеждането на деца са женска работа, като този процент достига дори до 70% в една трета от страните членки. Проблемът с наемането на жени е значително по-остър, отколкото при мъжете. Жени по-трудно си намират работа и обикновено това е в нископлатени сектори. Жените работят средно 6 часа повече седмично - платен и неплатен труд. Жените по-често прекъсват кариерата си и по-рядко и по-бавно се издигат в нея. През 2016 година повече от 19% от незаетите с работа жени са били неактивни, защото са се грижили за деца или болни възрастни. Докладът очертава ясна връзка между наемането на работа на жена с деца и жена без деца. Майки с деца на възраст по-малки от 6 години биват наемани на работа 9 процентни пункта по-малко, отколкото жени без деца. Отрицателното влияние на майчинството върху възможностите за наемане на работа е признато като „значително предизвикателство“ в следните държави: Германия, Естония, Унгария, Малта, Великобритания, Словакия, Чехия и Финландия.

Между другото именно Урсула фон дер Лайен по време на мандата си като министърка на семейното планиране въведе в Германия финансова помощ за стимулиране на равното споделяне на родителството в семейството.

Докладът съдържа още много и фрустриращи данни за половото неравенство,

включително и по отношение на неравното заплащане, разпределението на домакинския труд и още много други. България е някъде по средата в таблицата на страните - членки на ЕС, по отношение на неравенството между мъже и жени. На пръв поглед политически сме дори изключително коректни - правителството предложи отново Мария Габриел за българска еврокомисарка и като цяло има жени в управлението. Въпреки това обаче неравенство има и България, уви, не е изключение по отношение на излизането в майчинство и взимането на болничен за дете.

В ситуация като тази да се говори, че е важно да се избират хора с качества, е грозно и дори обидно за половината население. Много често жените са под натиск от обществото, семейството, съпруга да прекъснат образованието си, за да гледат деца или болни възрастни. Също толкова често родителите влияят върху дъщерите си, като им казват, че тази или онази професия не е за момичета. За подобни обществени нагласи силна роля има и влиянието на църквата в патриархалните общества, която налага модела на неравнопоставеност между мъже и жени. Именно затова е особено важно да се говори за равенство между половете, а когато политици от различни държави постигнат компромис, като договорят полово равенство при разпределението на най-важните европейски постове, изпраща ясна индикация, че е дошло времето да се заемем сериозно с проблема с подчиненото положение на жените в европейските общества.

Възможно е Урсула фон дер Лайен да не бъде добра председателка на ЕК, но да се твърди, че върховенството на закона е по-важно от правата на жените, е типичен менсплейнинг, който допуска, че е възможна демокрация, в която половината население има неравен старт в живота само защото не разполага с пенис. Едно общество може да постигне истинска демокрация и върховенство на закона, ако даде възможност на всички свои членове да учат каквото ги привлича, да бъдат наемани на работа независимо от пола, сексуалната им ориентация, цвета на кожата или вероизповеданието. Не е възможна демокрация, когато правата на уязвими групи са потискани с византийски обяснения като „има по-важни неща“. Не, няма по-важни неща от равноправието, глупако!