Не беше изненадващо, че гневът избухна за първи път в САЩ. Демонстрациите под мотото "Животът на чернокожите има значение" не са разпалени само от убийствата на Джордж Флойд и на Бреона Тейлър. Бедността и лошото здраве сред чернокожите общности - причината, поради която смъртността от COVID-19 сред афроамериканците е три пъти по-висока от тази при белокожите - също допринесе за гнева. Проблемът обаче е по-сериозен:

фалшифицирането на историята

Фалшифицирането е особено оскърбително за американците, защото, за разлика от повечето държави, САЩ са създадени на базата на идеали. Всеки американски ученик знае първия ред от Декларацията за независимост: "Според нас следните истини се разбират от само себе си: всички хора са създадени равни". А това, че повечето от съставителите й са имали роби е истина, която дълго време е пренебрегвана.

Жестокостта, властваща между края на Гражданската война и началото на движението за граждански права, когато расовият терор е не само правило, но и закон, е прикрита от оскверняващото име „Джим Кроу“. Не е ясно, че този период е отминал. На 4 юни 2020 г. - денят, в който се състоя първата възпоменателна служба в памет на Джордж Флойд - сенатор от Републиканската партия се опита да ограничи национален закон, който забранява линчуването. Нито линчуването, нито пък идеологията на Конфедерацията са ограничени на Юг. Когато южнокорейският филм "Паразит" се представи добре на тазгодишната церемония за връчването на наградите "Оскар", Доналд Тръмп се оплака: "Може ли отново "Отнесени от вихъра", моля?". Въпреки че Тръмп е от Ню Йорк, той е наясно, че филмът не само фалшифицира реалността на робството, но също така прославя и Ку Клукс Клан. Много от въоръжените протестиращи срещу въведената карантина заради коронавируса, окупирали градската управа в северния щат Мичиган, носеха знамена на Конфедерацията и бесилки. 

Преразглеждането на историята в САЩ беше сериозно и съзнателно

Югът загуби войната, но спечели разказите за нея. В началото на 90-те години на ХІХ век, в САЩ Обединените дъщери на Конфедерацията и синовете на ветераните от Конфедерацията, издигат паметници на своите убити герои, и хулят ерата на Възстановяването, когато са дадени граждански права на освободените афроамериканци. Те получават подкрепа от ранната филмова индустрия в Холивуд, където се правят стотици филми, показващи храбростта на бунтовниците от Юга. 

САЩ започват мащабно и обществено преразглеждане на историята си през 2015 г., след като бял мъж уби 9 души в църква, посещавана от чернокожи, в Чарлстън, щата Южна Каролина. В словото си за жертвите тогавашният президент Барак Обама призова нацията да свали знамената на Конфедерацията. Губернаторите-републиканци на Южна Каролина и Алабама махнаха знамената от сградите на щатската управа. Най-големите вериги за продажба на стоки на дребно обещаха да спрат да продават експонати, свързани с Конфедерацията. Подобни действия се увеличаха по време на управлението на Доналд Тръмп, точно защото той и поддръжниците му показват в каква голяма степен неизследваното минало си проправя път в настоящето. 

До преди дни, европейците се бавеха с проучванията на собствените си истории за расизъм и колониализъм. В New York Review of Books Гари Янг порица "токсичната носталгия", която опетнява неразбирането на британската история: само един от петима британци смята бившата империя за нещо, от което трябва да се срамува.

Подобна носталгия за империя има токсична роля във фантазиите за Брекзит

Миналата есен публикувах книга, в която казах, че другите нации много трябва да се поучат от начините, по които Германия се изправя пред злините на миналото си. След като привържениците на Тръмп развяха свастики и знамена на Конфедерацията, американците знаят, че нацистите не са само германски проблем. Повечето британци бяха объркани от твърденията ми. Водещите на две токшоута възмутено настояваха, че британците няма какво да научат от германците, тъй като "Хитлер е бил за световна доминация". Успях да отговоря, че съм научила, че слънцето никога не е залязвало над Британската империя. Както Нийл МакГрегър отбеляза, германците използват историята си, за да мислят за несигурно бъдеще, докато британците използват историята си, за да се утешат за нетолкова славно настояще. 

И все пак британците и други наваксват изгубеното време: след като статуя на търговеца на роби Едуард Колстън беше завлечена в пристанището на Бристол; статуя на крал Леополд Втори беше свалена в Белгия. Паметниците не са само въпрос на наследство; затова не помним всичко.

Паметниците са ценности, които правят видими и дават израз на идеали,

които сме избрали да почитаме. Освен ако не изберем да славим техните ценности, статуите на собственици на роби принадлежат на музеи, не на обществените улици. Не можем да имаме правдиво и достойно настояще, докато отказваме да се изправим пред миналото си. 

На германците им отне известно време, за да научат това след Втората световна война, но накрая измислиха концепция: Vergangenheitsaufarbeitung, което означава "преработване на миналото". Сега Берлин има зашеметяващ брой и многообразие от паметници на жертвите на убийствения расизъм. Като решава да си спомня за действията на войниците си, Германия прави избор за ценностите, които иска да отхвърли. Други решения, като издигането на стъклени стени в правителствените сгради, отразяват ценностите, които страната иска да поддържа: демокрацията трябва да бъде прозрачна. Възстановяването на Берлин - дълъг, дискурсивен процес, който историци, политици и граждани обсъждат повече от десетилетие - беше вдъхновяващо. Никой, най-малко пък германец, не би твърдял, че възстановяването и преименуването на берлинския пейзаж премахна корените на расизма. Общественото пространство в града представлява съзнателни решения за това какви ценности трябва да има обединената република.

Освен преосмислянето на общественото пространство, Германия плати репарации, пренаписа плановете за уроците в училищата, за да включват материали срещу расизма, и напълни музеите си с експонати за най-лошите аспекти от историята си. Може ли убийствената история на Германия да се сравни с други? Лесно е да се изброят разликите, но сравнения са възможни, а понякога дори и необходими. Тони Морисън посвети романа си Beloved на робството, на „60 милиона и повече“ африканци и потомците им, които умират в резултат на търговията с роби.

Както Германия се сблъсква с ужасите на миналото си, така трябва да направят и другите държави.

От Балтимор до Бристол, чак до Бризбейн, хиляди изразяват солидарност с чернокожите американци и призовават за преразглеждане на собствените местни истории. Може би коронавирусът ни дава шанс: да видим колко дълбоко сме свързани и уязвими към същите болести, а и как неравенствата продължават да съществуват дори в култури, които претендират, че ги осъждат. Да се ​​изправим пред историята не е ваксина срещу расизма; съществуването на десни партии в Германия показва какъв дълъг и сложен процес може да бъде. Това, обаче, е необходимо начало.

-----------------------

*Сюзан Нейман е автор на "Как да се учим от германците". Тя е ръководител на форума "Айнщайн" в германския град Потсдам и е член на Берлин-Бранденбургска академия на науките