В край на февруари 2021 г. се случва едно от най-консенсусните гласувания в историята на демократична България. 73% от упражнилите вот хора се произнасят в името на нещо. Те са 76% от имащите право на глас, тоест избирателната активност е невиждано висока. В следващия един месец поне десет пъти сериозни медии обявяват напълно сериозно случването на нещото, за което са гласували хората. Две години по-късно то е... едно голямо нищо. Не е факт, не се е случило. Няма и сантиметър случване. Темата постепенно се забравя, а този, от когото зависят нещата, мълчи.
Става дума за местния референдум в Обзор и околните села Баня, Емона, Козница, Паницово, Приселци и Раковсково - да се обособят в самостоятелна община. Казусът е сложен, тъй като веднага след това шестте села организираха контрареферендум. Активността и резултатът (да останат към Несебър) бяха също така убедителни. Обаче реално и от двете гласувания нямаше особен смисъл. Защото историята на българските местни референдуми (а и национални) сочи, че за да се случи нещо, въобще не е важна народната воля. От значение е какво мисли властта.
Ако тя иска - случва се. Ако не - не.
Референдумите нито могат да я принудят, нито са й нужни, за да направи намислeното от нея. Има допитвания, разбира се, сбъдващи желанието на хората. Но това пак се дължи основно на факта, че същото е желаела и властта. Тук следва да се уточни, че 99% от местните референдуми са съпроводени с люти спорове за законност на темата, валидност на избирателните списъци и т.н. Баталиите прерастват в дългогодишни институционални спорове - едно казва общинската избирателна комисия, второ централната, трето прокуратурата, четвърто и нататък различни съдебни състави - човек става разноглед от
противоречащи си становища върху еднаква материя.
Единственият резултат е още от същото - замъгляване на простата истина, че всяка съпътстваща какофония е безсмислена. Чисто научно, работата може да се опише така: в политиката нещата зависят от политическата воля; демокрацията дава законово право понякога тази воля да не е пряко на политиците, а на народа - референдумите; в някои държави (Швейцария) законовото право работи; в други не работи (България), понеже политиците държат волята да е тяхна - там създаването или употребата на законите е подчинено на тази цел.
Историята не просто на Обзор, ами и на цялата Бургаска област е показателна. Малцина знаят, че Южното Черноморие е меката на референдумите у нас. След 2000 г. в региона се проведоха цели десет местни допитвания (възможно е да има още, трудно се проверява всяко селище). Осъществени бяха и други форми по закона за прякото участие. А резултатът от референдумите, макар и проведени при различни законови регламенти, е показателен. Той е....
едно и половина от десет:
в един случай народната воля повлия; в друг развръзката съвпадна с нея, но заради висок праг за участие референдумът не бе зачетен; във всички останали мнението на хората просто нямаше значение. Ето по-конкретно:
През 2001 г. Ахтопол, Синеморец, Варвара, Резово и Бродилово гласуват за отделяне от община Царево. Но още преди вота правителството (на НДСВ и ДПС) им обяснява, че тая работа няма да стане, понеже всяка община следва да отговаря на минимален брой население, да има полицейски структури, съдебни и т.н. Няма община Ахтопол днес, точно както няма и община Обзор.
През 2008 г. се провеждат три допитвания срещу петролопровода до Александруполис. В Поморие е събрана активност, в Бургас и Созопол - не. Тръба не е изградена, днес се говори за рестарт. Винаги е било пределно ясно, че волята на местните жители е последният фактор при такъв проект.
През 2010 г. село Извор се премества от община Созопол в община Бургас - единственият случай, когато от народната воля зависи.
Жителите на село Черни връх нямат този късмет. Два пъти опитват да се отделят от община Камено. И през 2011 г., и през 2013 г. огромното мнозинство иска да се присъединят към областния център, но с малко не е достигнат прага на участие. Няма смисъл да уточняваме, че ако имаше власт, която иска да уважи доминиращото мнение, щеше да се съобрази без да се стига въобще до референдуми.
През 2014 г. не е достигнат и прага в Черноморец. Гласува се за връщане на старото име на градчето - Свети Никола. Резултатите не са зачетени, но бюлетините показват мнение да остане Черноморец.
През 2021 г. са референдумът и контрареферендумът в Обзор и околните села. Месец след гласуването в градчето правителството на ГЕРБ се произнася за отделянето на новата община. Решението обаче трябва да бъде потвърдено от указ на президента. До днес такова няма. А като няма, безсмислено е и контрагласуването в селата - хората са против разтурването на неразтурена община. По-интересното е, че липсва обяснение защо няма президентски указ. Миналата година Румен Радев обясняваше, че по закон общини не могат да се прекрояват в период на национално преброяване. И като мине преброяването - ще се произнесе съгласно закона (да не си помислите друго?). Но преброяването отдавна свърши, а откъм "Дондуков 2" ни вопъл, ни стон. Пълна тъмница относно народна воля, законите, какво точно мисли Радев, все тая ли му е...
"Как може такова нещо! Поне да обясни!",
биха реагирали по-чувствителните хора. Каква наивност! Не е ли ясно, че у нас властта може да прави каквото поиска, понеже не законите и народната воля са важни, а тя самата?
На фона на всичко това е интересен и един друг, малко по-страничен въпрос: защо точно в Бургаска област се проведоха най-много референдуми, защо хората там са най-активни. Ако не иде реч за случайност, обяснението може да е едно: гражданската активност върви успоредно с икономическо оживление. Колко повече богати хора се появяват, толкова повече са и интересите, търсещи представителност. Бургаска област е пресечната географска точка на проспериралата през последните десетилетия Южна България и традиционно бурното икономически Черноморие. Най-силните местни партии се пръкнаха в региона, някои от местните политици станаха национални, в тази връзка и многото референдуми са логични. Остана задачата да се направи така, че просто да имат значение!
