Димитър Шумналиев е известен български писател и журналист. Автор е на романи и сборници с разкази, между които "Феродо", "Соцроман", "Бяло сладко" и др. Наскоро излезе сборникът му "Любов и черен пипер", посрещнат добре от пазара. 
Бил е редактор и главен редактор на редица издания, лауреат е на много награди за литературното си творчество. 
-----
- Имате много увлечения, дори рисувате, доколкото знам. Кое ви направи толкова "пасионарен"?
- Знае ли човек какво го оформя като личност? Съдбата, училището, махалата? 
- Може някаква програма да има...
- Сигурно е, че животът си изпълнява програмата с всички приложения. Имах щастието/нещастието още невръстен да попадна на мащеха. Всички сме чели романи за втората съпруга на овдовелия баща, но програмата ми поднесе проклета жена с две деца от първи брак, която беше способна да ме превърне в чудовище. 
- Защо?
- Ами криеше храната, тайно тъпчеше дъщерите си с луканка и други сладини. Прати ме в професионално-техническо училище, където даваха обед и вечеря. Чаках по половин час автобус №4 за гара Искър, за да поема порция боб яхния и компот от сливи, както и вкусния поглед на ученичка от съседната гимназия, след години - майка на децата ми. Можех да се превърна в злобар, егоист, престъпник...
- И кое ви спаси?
- Ранната любов спасява и дава уроци. По-късно осъзнах, че ученическата любов е роман за илюзии - нямаш опит, имаш интерес, затова тези връзки са обречени. На шестнайсет години започнах работа на Първа доменна в "Кремиковци" и монтажник в Железопътния завод до Централна гара. Прочетох "Война и мир", баща ми ми подари "Ад" на Данте и успях да се измъкна от ада на живота. Започнах да пиша любовен роман с химически молив в една от счетоводните тетрадки на мащехата. 
- Ирония сякаш има тук...
- Да. И почти се влюбих в това занимание - тогава още не знаех, че ще се превърне в най-голямата ми любов в живота. Съдбовна, до последен дъх, с хиляди изневери с кратки разкази. Романът е дълга биография, новелите - красиви нощи.
- Но как се съчетават литературата и журналистиката?  Какво ви даде и какво ви взе журналистиката?
- Журналистиката е мина от ситуации, енциклопедия на случайностите и зависимостите, зареди ме с хиляди сюжети и в един момент ми призна: напусни ме, ставам ти все по-скучна. Като журналист водех - и обичах да водя - битки, да се ежа, да преследвам дори и невъзможни цели. 
- Например?
- Ами спасих последния дом на Яворов, на "Витошка" и "Солунска" с цената на десетки статии, срещи с чиновници в ЦК на БКП. Имаше одобрен план къщата да се събори, за да се вдигне административна, десететажна сграда на Кореком - магазините за продажба с валута. Пръв съмишленик ми беше заместник главният редактор на в. "Отечествен фронт" Любен Генов. След двегодишна битка победихме. Така спасихме и градинката до Руската църква. Трябваше по план да се вдигне бетонен куб за бизнес център. Публикации, подписки и т.н. Връчихме на представителя на израелската фирма "Аштром" Сами Гал пет хиляди подписа на софиянци, събрани само за три дни. Той ги хвърли на земята. Пуснахме снимка на първа страница. Посланикът на Израел ми се извини лично. След седмица смениха Сами Гал, любезният му заместник прие набъбналата до десет хиляди парафа подписка, а по-късно СОС прие да отстъпи процентите си от Халите, за да си върне терена до Руската църква. 
- Впечатляващо изглежда.
- Имам и неуспехи. Един неуспешен проект беше предотвратяването на строителството на хотел "Дюн" на Георги Илиев на плажа в Слънчев бряг. Тогава ме заплашиха с това, че знаят, че имам деца и къде живеем. Главният прокурор Борис Велчев доказа, че строителството на хотела е незаконно и все пак това не успя да преустанови изграждането му. Изобщо журналистиката ми даде много хъс, много срещи, много любови - ако не храниш любов, как да храниш злоба? Онази журналистическа злоба, от която се раждат значения.
- А литературата? Тя в какво състояние е днес у нас? Имате ли поглед?
- Бях три години председател на журито за наградите "Хеликон" и по понятни причини четях всички български книги. Имаме достойни за европейската книжарница автори като Георги Господинов, Алек Попов, Недялко Славов, Владимир Зарев... И Милен Русков с "Възвишение" и "Чамкория", които са толкоз самобитни, че преводачите не смеят да се захванат. 
Наистина имаме произведения, достойни за световните лавици и за международно признание. Но за нашумял роман писателят получава хонорар - с малки изключения - колкото е месечната заплата на шофьор в градския транспорт. Да не говорим, че ред издателства манипулират авторите - бавят хонорарите или лъжат в тиражите, за да не вдигат възнагражденията. И въпреки този недостиг, и въпреки че имаме само трима-четирима сериозни критици, тоест не функционира анализът, стимулът, дружеската препоръка, съвременната българска литература е богата.
- А чувствате ли се оценен от съвременниците си?
- Мисля, поне го чувствам, че съвременниците ме уважават, а някои ме ценят, да не кажа, че ме обичат. Отзиви, допълнителни тиражи, пълни премиери, мнения в мрежите - това е атмосферата, захранваща самочувствието на твореца, който се изправя пред публиката с всички възможни рискове. От десетина години ме хвана едно хоби - живописта. 
- Как стана?
- Никога не съм учил рисуване, дори и в кръжок не съм бил. Но усвоих технологии, перспективи, ракурси, дълбочини... Рисувам само с холандски маслени бои "Амстердам" или "Ван Гог". От галерията в "Интерпред" дълго ме навиваха за изложба. Отказвах с аргумента, че не съм професионалист, че това, моето, е хоби, занимание за лично ползване... Накрая се съгласих. Ей така, между другото, за да запълня стените, заковах една картина с оригиналното заглавие "Зима". Давах й оценка някъде към три и половина. А тя стана хит. Снимката й се появи на първи страници по вестниците и в телевизионни репортажи. Богати приятели с частна клиника я закупиха още първия ден. Светлин Русев, лека му пръст, видя как се харчат тези творения и пред свидетели възкликна: Шумналиев, като знам какви жалки хонорари получават писателите, защо пишеш? Рисувай !
- Това още повече ще комплексира писателите ни, не съм съгласна. Изобщо има ли комплекс сред българските писатели, че нямаме излъчен Нобелов лауреат?
- Нобел е далече от родната литературна природа и болен от зависимости, лобита и политически предпочитания. Не само е измислил барута, а и собственото си опрощение. Нобелистите са продукт на масирана културна експанзия, на добри преводачи, на яки продуцентски мрежи, на рекламни кампании, каквито пoртфейлът на съвременната ни реалност не може да си позволи. Понеже предпочитаме магистрали, американски самолети и къщи за гости. Както някои предпочитат "Артекс" с асансьор от гаража до апартамента. Така че само замотани умове могат да чувстват комплекс за малоценност поради отсъствието на Нобел в съвременната ни белетристична битност.