Весислава Антонова е родена в Русе и много се гордее с това. Когато е четвърти клас, с цялото семейство се премества да живее в София. Преди няколко месеца става доктор по “Обществени комуникации и информационни науки” в СУ "Св. Климент Охридски”. Завършила е журналистика и масови комуникации в София, има специализации в САЩ и Италия. Работила е 16 г. във в. "Капитал", а преди това 7 г. в Българското национално радио. Преминала е през всички нива на професията в медията - от репортер и редактор до водещ на предаване.

Радиото като медия е най-близко до сърцето й. На "Капитал" е благодарна за дълбочината при правенето на журналистически текстове и анализи. Вярва в почтената и качествена журналистика и следва винаги високите стандарти в нея. Започва да пише още като студентка във в. “Континент”, сп. ЛИК, в. "Култура", сп. “Медиа свят”. Съавтор е в книгите: „Телевизионната среда: 2001 – 2010 г.“, „Радиосредата 2001-2010“, „Дигиталните медии“. Член е на Националния съвет по журналистическа етика.

От август т.г. е главен редактор на сп. "Мениджър".

1. Първата голяма дилема

Първото голямо изпитание, пред което се изправих, беше след завършването на гимназията. Бях подготвена и решена да се явя на кандидатстудентските изпити в Софийския университет и да ги издържа. Явих се на изпити по български език и литература и по история. В списъка ми с желания на първо място беше правото, на второ място психология и на трето място журналистика. За факултета по журналистика и масова комуникация имаше и допълнителен трети изпит - устен. Изкарах добри оценки. Когато излезе финалното класиране, започна трудното. Трябваше да избера - право (платено обучение) или журналистика (редовно).

На онази крехка възраст гледах много филми за отракани адвокатки, които се борят с несправедливостта и стоят зад значими каузи. Възхищавах им се и мечтаех да съм като тях, въпреки че добре осъзнавах, че това е кино, а в реалния живот не е толкова романтично. Срещу тези филмови герои стоеше моя съвсем реален и любящ баща. Агроном по професия, но влюбен в книгите и литературата. Пишеше и проза, и стихове. Обичаше да пътува, а и професията му го изискваше. Умееше бързо да се сближава с хората, да  слуша историите им и да ги превръща във вълнуващ разказ. Той ме научи колко важни са четенето, писането, думите -  те са богатство, което прави живота ти по-интересен и вълнуващ.

Помня, че с баща ми бяхме седнали на една пейка точно зад Художествената академия. Той спокойно, както винаги, ми каза:  "Знаеш, че те подкрепям и стоя зад теб, ако избереш право, ще съберем таксата, ако избереш журналистика - това ще е". Аз бях силно раздвоена. Разплаках се. Но после изтрих сълзите си и реших - журналистика ще е.. Когато го казах на татко, той се зарадва, че съм избрала път, който  ще запази свободния ми дух и ще ме прави по-щастлива. И днес обичам да минавам покрай нашата пейка, която си е все още зад Художествената академия. Сядам на нея и с обич да си припомням онзи съдбовен разговор с баща ми.

2. С радио в сърцето

Докато учех журналистика, всяко лято ходех на практика. Била съм в няколко медии, печатни, в телевизия, за да избера къде е моето място и какво харесвам да правя. В трети курс две колежки от университета ме заведоха в Българското национално радио. Първото предаване, за което работех, беше “Нощен хоризонт”. По-късно разбрах, че там същност пращат повечето стажанти, за да проверят качествата им и да преценят стават ли да работа в радио. В БНР срещнах много приятели (с повечето от тях сме близки и до днес), учих се от добри професионалисти. Бях репортер, редактор, водещ.

Никога няма да забравя първия нощен блок, който водих. Бях толкова развълнувана и толкова много се старах, че отидох на работа с раница с няколко книги, сценарий и идеи как да е по-интересно. В последния момент оставих всичко на бюрото и влязох в студиото само с един лист, защото осъзнах, че най-важното е вътре в мен и трябва да съм искрена със слушателите. Постепенно започнах да вярвам в себе си, научих се да общувам със слушателите и всичко беше лесно и зареждащо. Тричасовите предавания ми се струваха като час. Има нещо особено и много уютно в нощните предавания. В тях има дълбочина и обич, ако може да ги почувстваш и да ги дадеш на хората, които те слушат. После имах шанс да водя и дневни предавания, и авторско младежко предаване, но нощните срещи със слушателите за мен остават специална територия.

3. Магията на пазарите

Както повечето хора, обичам да пътувам. Благодарна съм, че съдбата ме е завела на много интересни, дори и необичайни места. Където и да съм обаче, любимото ми място винаги са били пазарите. Китай, Турция, Ливан, Швейцария, Хърватия, Босна…. всяко едно място, на което съм била, е уникално през местния пазар. Цветен, шумен, вкусен, многолик, с различни лица, пълни с истории и вълнуващи сюжети. Рибни, за плодове, за антики, за екзотична храна. Богати на аромати. Там се чувстваш на мястото си, сред автентични герои и смешни физиономии. Пазарите зареждат с креативност, освобождават, събуждат изследователя в теб. На тях има много енергия и няма правила.

4. Ню Йорк, Ню Йорк

Най-магичният град. Ню Йорк наистина не спи и те кани да избродиш всичките му кътчета. Времето там все не ти стига. Times Square - с огромните светещи рекламни пана, които те карат да се чувстваш смален  като Алиса в Страната на чудесата. Червените плексигласови стълби, Студиото на “Добро утро, Америка”, магазинът на Дисни. Малките джаз клубове. Кафенетата и кръчмите, пълни с историите на безумно талантливи музиканти и писатели.

Описанието на един от любимите ми автори Жан Бодрияр за Америка много приляга на Ню Йорк: “Америка не е нито мечта, нито реалност, тя е хиперреалност. Тя е хиперреалност, защото е утопия, която още в самото си начало се е изживяла като осъществена... Не съумявам да се въздържа да мисля за този свят като за утрото на света. Може би защото целият свят продължава да мечтае за него, дори след като го е надраснал, и сега вече го използва”.‌

5. Смелостта и промяната

Според много от приятелите ми съм човек, който трудно взема решения и първо добре обмисля всичко ново, което предприема. В голяма степен са прави. Въпреки това, като  типичен водолей, който повече от всичко цени свободата, вярвам, че  няма нищо по-важно от това да правиш промени и да опитваш нещо ново. Така преди година и половина реших да предизвикам себе си и да предприема нови неща. Работих година и половина на свободна практика. Най-щастливият период в живота ми, когато можех да избирам проектите, по които да работя, да чета. Да се събуждам спокойно и вместо да тичам за работа, денят ми да започва с колелото в парка, докато е все още празен и свеж и хората тепърва се събуждат.  Това беше време за бавно кафе и бавни текстове, време да развиеш себе си, характера си, да се изправиш срещу страховете си и да откриеш, че отвъд тях са възможностите, новите проекти, свободата и вдъхновението, пътят. Страховете ни пречат да живеем и затова е много по-важно да сме смели и открити.